| Торин & Ейдън |
Денят най-накрая приключи и можех да се прибирам вкъщи. Имах нужда да изпия една чаша вино. Или две? Нямах представа всъщност, просто имах нужда от алкохол. Наскоро се бях разделила с приятеля си, който разбрах, че ми беше изневерявал многократно. Не знаех защо го беше правил, като аз му давах всичко, което поискаше в леглото. Гледах да бъда атрактивна, интересна и различна за него. Правех всичко, което искаше, но в крайна сметка не успях да го задържа. Приятелките ми ми казваха, че не си заслужавали сълзите, които бях изляла, заради него. И може би бяха прави, но не можех да ги спра. В последно време бях намерила утеха в пиенето и телефонни разговори с най-добрият ми приятел от детството. Но не му казвах всичко, защото не беше за по телефона.
С Ейдън бяхме отраснали заедно. Живеехме къща срещу къща, учихме в едно и също училище, ходихме в един и същ университет и постоянно бяхме заедно, но той беше заминал за кратко за Франция, но отново се завърна в Атланта. С него бяхме буквално като брат и сестра. Беше станал забележителен мъж. Голям красавец с неговите тъмни кафяви очи, които винаги бяха толкова весели и блестящи, както и голямата му усмивка. Симпатяга. Заедно ходихме на фитнес по едно време. На него му хареса и продължи да ходи, но аз си тренирах вкъщи. Ейдън беше много мил и добър, нямаше нищо общо с онези гадняри, които трябваше да се нарекат "мъже". Той си беше точно мъжкар. От Франция се върна заедно с неговата приятелка - Хейли, която също беше родом от Атланта. Двамата много си отиваха и виждах как Ейдън беше някак по-щастлив. Усмивката му, поведението му, очите му дори блестяха по различен начин, когато говореше за нея. Определено беше лудо влюбен в нея и правеше всичко възможно, за да ѝ го доказва. Късметлийка беше Хейли, но лично я бях предупредила да внимава да не нарани Ейдън, защото аз щях да нараня нея. Знаех много добре каква беше болката от това да бъдеш наранен от човека, когото си обичал, затова и не исках Ейдън да я узнава. Той не я заслужаваше.
С бърза крачка и вече бях пред сградата, където живеех на квартира. Не можех да си позволя много голям и скъп апартамент, затова живеех скромно в двустаен апартамент, който самичка бях обзавела. Не ми трябваше повече, все пак живеех сама. Пък и с бившият ми ходехме само в тях и почти не се задържахме в моят апартамент. Още не можех да повярвам, че изпитвах нещо към този човек. Как можех да бъда толкова слаба и податлива на неговите ласки? Как можах да си позволя да ме лъже по този начин в очите? Никога нямаше да си го простя. Винаги си мърморех това, докато отивах на моят етаж. И щом вратите на асансьора се отвориха, пред мен имаше една изненада... или по-скоро пред вратата ми.
