КАСИ/CASSIE

#КАСИ#15

Телефонът ми започва да звъни два часа по-късно за видео разговор. Виждам усмихнатата потна физиономия на Хан, която той изтрива с хавлиена кърпа.

-Здравей, Клеър! - той продължава да ми се усмихва. - Не можах по-рано да ти се обадя, защото сме на репетиции. Имаме около половин час да се нахраним и продължаваме, така че ще ти се наложи да ме гледаш докато се тъпча.

-Хан, защо толкова много искаш да замина за Сеул? - усмивката му угасва бързо. Виждам го как сяда на диван, а някой се настанява до него. - Днес говорих със сестра ти...

Не продължавам, защото искам да видя реакцията му, която не закъснява. Навежда глава и аз оставам загледана в стената зад него.

-Клеър - той споменава името ми, докато отново се появява на екрана ми.

-Здравей, Клеър! - виждам за кратко лицето на другото момче, което стои до него, а веднага след това, чувам името ми от още няколко гласа. Сигурна съм, че всички са толкова красиви, колкото Хан и момчето до него.

-Може ли да останем на саме, Хан? - той поглежда към другите. - Знам, че трябва да се храниш, но...

Той казва нещо на корейски и след по-малко от минута гласовете на другите заглъхват.

-В коридора съм, Клеър. Моля те, не ми казвай, че си се отказала!

-Влюбен ли си в мен, Хан?

Той се усмихва, но в погледа му долавям съжаление. Дали защото ме обича или вече не ме обича. Отдавна се научих да игнорирам момчетата, които харесвам. Но споменът за тези очи и за желанието в тях преди година все още ми спира дъха. Дали все още имам чувства към него или просто се опитвам да избягам от чувствата ми към Ричард?

-Мисля, че знаеш отговора, Клеър! - казва той и отново ми се усмихва. - Знаеш го. Винаги си го знаела. Мислех, че не е нужно сестра ми да ти го казва.

-Тя иска да стоя далеч от теб. Мисли си, че ще те нараня отново.

-Виждаш колко съм зает, нали? Няма да ти е трудно да стоиш далеч от мен, а последното за което мога да мисля и имам време са момичета. А и ти си имаш приятел.

-Отношенията ни с Рик са сложни, Хан. И нямат нищо общо с теб, сестра ти или решението ми да се махна от тук. Не съм размислила. Все още искам да замина. Но сестра ти ми намекна, че ще подкупиш някого. Мисли си, че си готов на всичко за да съм по-близо до теб. Но аз не искам нещата да се случат по този начин, Хан.

-Няма да правя нищо подобно. Познаваш ме. А и дори да си тук, мислиш ли, че ще имам време за теб? Мислиш ли, че имам време за нещо друго освен работа? По дяволите! Тренирам, репетирам и излизам на сцена. Работя по 14 часа на денонощие, а през останалото спя или ям. Последното, за което мога да мисля е връзки с момичета. Да, не отричам, че имам чувства към теб, но разбрах случайно за тази стипендия и исках Лин да кандидатства, но тя отказа. Тогава я попитах за теб.  Знаех, че си при нея и искаш да се махнеш от щатите, но тя отказа да говори с теб и затова ти писах. Тя все още ми е сърдита. Мисли си, че двамата с теб ще направим грешка, ако сме близо един до друг.

-Хан, между нас не може да има романтична връзка. Ти сам го каза. Дали въобще ще можем да се виждаме при твоя график? А и аз ще бъда твърде заета с учене. - опитвах се да убедя не само него, но и себе си в това.

-Клеър, не отричам, че всичко това, което ти е надрънкала сестра ми ми мина през главата и навярно го е усетила, но повярвай ми, че се отказах също толкова бързо, колкото и се реших. Най-вече защото ти щеше да разбереш и да ми откъснеш топките по най-жестокият начин за който се сетиш, а аз не искам това. Имам нужда от тях. Ние сме приятели и съм убеден, че след като дойдеш...

-Ако дойда...

Той се разсмива преди да продължи.

-Ако дойдеш, ще имаш нужда от приятел, защото знам какво е да си напълно сам тук. И аз имам нужда от приятел...

-Ти имаш приятели, Хан...

-Клеър.

-Да, Хан?

-Ще го разбереш. - за миг той поглежда настрани, чувам приглушени гласове и затваряне на врата. - Трябва да се връщам.

Когато затваря започвам да се чувствам още по-зле защото той пропусна хранене заради мен. Имах нужда да се успокоя, а започнах още повече да се съмнявам във всичко. Докато довършвам работата по есето и докато го изпращам заедно с другите  документи, продължавам да се чудя дали взимам правилното решение. Дали мога да се откажа и има ли смисъл от всичко това? Дали мога да си позволя да отида при Ричард и ще мога ли да преодолея желанията ми към него? Дали имаме общо бъдеще? Дали той си заслужава и мога ли да говоря с него? Дали мога да говоря с някого въобще?

Отговорът на всички въпроси е не. Единствено аз мога да взема тези решения за мен. Не някой друг. Но и не бих искала, когато отида ако въобще отида в Сеул да имам човек, който ще се опитва да ме контролира, защото няма да го позволя на Ричард, Хан или на когото и да е било друг. Хан е прав, че ще имам нужда от приятел, но няма отново да приема някой, който иска да контролира живота ми.

Усмихвам се веднага щом натискам бутона изпрати и си налагам мисълта, че няма връщане назад.

------------------------------