Донгхюк се бе върнал в града преди седмица и сега вървеше към кафенето, в което се бяха разбрали да се видят с Ронджун. Радваше се, че има шанса да се срещне с близък приятел. Откакто се върна, странно чувство на носталгия го налегна и той попиваше с очи всичко, което някога се опитваше да забрави. Чудеше как тогава е бил толкова лекомислен, как заради някого просто е решил да се махне. Първо смени училището, а после и самият град. Тук се чувстваше като в капан, постоянно се засичаше с човека, когото най-малко искаше да вижда. Затова замина. Но сега се върна, не можеше вечно да бяга. А и вече бе достатъчно смел да твърди, че е преодолял това препятствие и сърцето му е спряло да кърви.
От известно време насам я нямаше онази тежест, дишаше по-лесно. Главата му не беше пълна само с мисли за онзи човек, спря да се притеснява за него, спря да се чуди как е. Малко по малко успя да затвори сърцето си за него и бе изключително горд от себе си.
Влезе в кафенето и поздрави привидно милото момиче, което седеше до вратата.
- Добър ден - поздрави той, а тя му се усмихна топло и му посочи към една свободна маса.
Хюк се насочи натам и се настани, сваляйки кафявото си палто. Тук беше топло и уютно, съвсем тематично с валящия навън спокоен сняг. За миг той се загледа през прозореца и проследи падането на няколко снежинки, усмихвайки се леко. Снегът бе доста натрупал, но изглеждаше толкова красиво.
Вратата на кафенето се отвори, обаче той не обърна внимание и продължи да наблюдава гледката навън. Срещу него седна някой, но Хюк предположи, че е Ронджун, затова не се поколеба да каже:
- Красиво е, нали?
За секунди не получи отговор и помисли, че приятеля му просто гледа към снега.
- Да - съгласи се познат глас, - красиво е.
Стомахът на Донгхюк се сви, но си каза да остане спокоен. Извърна бавно глава към новодошлия и да, опасението му се оказа вярно.
Джено стоеше срещу него.
Гледаха се в очите за няколко безкрайно дълги минути. Никой не казваше нищо, никой не правеше нищо. Джено изглеждаше непоклатимо спокоен и сдържан, само чакаше удобен момент да започне разговор.
- Съжалявам, седнах тук, защото беше свободно - каза след това.
Дори без да се оглежда, Хюк знаеше, че лъже. Имаше свободни поне още три маси из помещението, но игнорира това и кимна.
- Аз съм И Джено - представи се той и подаде ръка към него.
- И Донгхюк - отвърна дребното момче и се здрависа с него. Беше малко уплашен, но с нищо нямаше да му го покаже.
Джено даде поръчката си.
Не след дълго тя дойде и той обви длани около топлата чаша със силно кафе.
- Радвам се да се запознаем - призна след още малко мълчение.
Хюк кимна сковано. Защо изобщо той беше тук? Защо Ронджун го нямаше?
Отново зарея поглед през прозореца, искайки да се изолира от присъствието му. Всички усилия, които бе положил да спре да мисли за него, да се прави, че такъв човек не е съществувал в живота му, му се сториха безсмислени. Но не бяха. И той го знаеше. Напълно се бе справил със ситуацията. Това, което чувстваше сега, бе просто някаква следа от предишна болка, познато усещане и втълпена емоция, която трябваше да чувства около него.
- Надявам се да станем приятели - обади се Джено, който го съзерцаваше.
Донгхюк отново кимна. Нямаше какво да каже. Просто се усмихна съвсем леко и кимна за пореден път.
the end
•
•
•
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
