Да бъдеш Джесика Фор

ГЛАВА 2

Фолс, Минесота

     18 часа по-късно    

     Фолс се намираше на пет часа път с автобус от международното летище в Минеаполис. За щастие шофьорът бе от онзи тип откачени хора, на които изобщо не им пукаше за живота и за това как и кога ще си го отнемат. Почти през цялото време превишаваше ограничението на скоростта, та пътят ни драстично се съкрати.

     Автобусът бе полупразен. Бях подпряла главата си на изпотилият се прозорец. Не бях спала от почти тридесет часа, което не ми се отразяваше никак добре. Хубавото бе, че родният ми град се намираше близо до канадската граница, бе последна спирка и нямаше как да я пропусна.

     Табелата на града представляваше избледняла дървения, която гласеше: Добре дошли във Фолс, Минесота. Население: 6743. Май тук бе моментът, в който трябваше да спра автобуса, да сляза и със спрей да залича тройката. А след това да изпиша една разкривена четворка на нейното място. Но тава май се случваше само във филмите.

     Когато влязохме в града в мен, като мълниеносен облак, връхлетяха хиляди, напълно различни чувства и мисли. Хем мразех майка си, за това че предпочете онова копеле пред собствената си дъщеря, хем й съчувствах. Може би самата тя не бе осъзнала в какво се забърква, тръгвайки с него, а сега бе прекалено страхлива, за да оправи кашата, която бе забъркала. Може би ме изпрати тук, за да открия живота, за който така силно жадувах, преструвайки се пред Боб, че не дава пет пари за мен. А може би, въпреки трудностите, през който бях преминала, бях достатъчно наивна, че да си внушавам всички тези глупости. Никой не знаеше. И може би никой, никога нямаше да разбере. Освен, разбира се, майка ми.

     Централната и единствена спирка, на която спираха автобусите се намираше на главната улица. От едната страна бе езерото с малкия кей, а от другата гъстата борова гора, която приютяваше жителите на Фолс.

     На слизане от автобуса нахлупих качулката на тъмносиньото си яке. Това все пак бе Минесота – температурите тук, коренно се различаваха с тези в Ел Ей. Небето бе безоблачно. Гледката към езерото, в чиито води се отразяваше гората бе неописуема. Шофьорът ми помогна с куфара, а после се качи и потегли с бясна скорост. Единствените хора, които можех да видя бяха мъжът и жената, които седяха две седалки пред мен. Тя се бе прегърбила под тежестта на четирите чанти, които бе провесила на раменете си. Той, с огромна туристическа раница и два куфара, се опитваше да разчете нещо на някаква доста занемарена карта. Не знам дали заради ранния час или това си бе нормално за Фолс, но нищо не подсказваше, че тук се води някакъв живот.