Имало едно време, едно щастливо момиче. Усмивката ѝ била дори по-сияйна от слънцето. Топла и безгрижна. Усмихвала се на всеки, който срещне, стари и млади. Разпръсквала блясъка навсякъде около себе си. Колкото повече се усмихвала на хората, толкова по-щастлива била, като неугасващия пламък на свещ. Не бихме повярвали в съществуването му, докато не го видим със собствените си очи.
От друга страна, хората около нея не били така весели, даже напротив, ако трябва да сме точни. Тъмните им мрачни лица с тъмни мрачни очи, като отмъстителни духове, носели най-измъчените изражения. Те ревнували, разбирате ли, от красивата ѝ усмивка. Не притежавали своя собствена, затова всеки път щом тя била изпълнена с щастие, те преливали от гняв.
Един ден, докато вървяла по своя път, те я наобиколили. Била в капан от всички посоки, без шанс за изход. Изплашена и объркана тя опитала да поговори с тях, но нищо не можело да спре тълпата. Искали да я унищожат, да сложат край на невинната усмивка. Ритали, дърпали, блъскали я. Разрошена коса, раздърпани дрехи, а по зачервените ѝ бузи се стичали свободно сълзи. Тогава един от тях пристъпил напред и сграбчил малкото треперещо тяло. Кошмар сред кошмарите, престъпление срещу девствената ѝ плът.
Лежала там, на студената земя, около нея локва от сълзи и кръв. Изправила се на треперещи нозе и оправила дрехите си. Огледала студения град и си помислила колко е жалко, че всички са така нещастни и тъжни.
„Решено е! Ще им дам от моята светлина!" Точно това и направила.
Вървяла с вдигната глава, а ярката усмивка все още огрявала устните ѝ. Крачела надолу по някога мрачните улици, сега изпълнени с нежна топлина. Оглеждала се през всеки един прозорец, търсейки с поглед искрите, които е посадила в очите на хората. Всичко се бе получило просто перфектно. Кой би си помислил, че мрачен град като този би горял толкова красиво?
