Зараза

Глава Първа

Над вратата на аптеката има сензор, чиято цел е да известява при наличие на Зараза в кръвта на влизащия в сградата. Когато сензорът отчете това, издава продължителен писклив  звук и изпраща сигнал на всички патрулиращи в околноста екипи на охраната. Те отвеждат заразеният в Главния медицински център , за да го изследват и лекуват. Трагично, но все още никой не е бил излекуван.

А ако сензорът не те отчете като заразен, то тогава честито. Можеш да живееш нормално.
И  "нормално" означава просто да бъдеш жив.

Влизам през вратата на аптеката и няколко чифта очи се насочват към мен, чакайки сигнал от сензора. За щастие такъв не се чува и от помещението се донасят  въздишки на облекчение.

Погледът ми незабавно е привлечен от малкия телевизор над белия, пълен с лекарства рафт.

- Заразата отне живота на още 50 души. И с тях жертвите само тук, в Столицата, надвишават 200 души за последния месец. Броят на откритите заразени за същия период е  800. - Съобщава гласът на водещата.

В стаята проехтяват изплашени възгласи. Напълно разбирам как се чувстват останалите. Паниката отново се надига.

Заразата се разраства и обхваща все по-голям процент от населението. Не знам кое е по-болезнено - да бъдеш част от заразените и да усещаш как тялото ти умира или да бъдеш от оцелелите - хората, които наблюдават как техните познати, близки и приятели умират и да не можеш да им помогнеш. Аз съм от вторите.

В Центърът всеки ден се извършват различни опити и изследвания за създаването на ваксина против болеста. За жалост заразата е нелечима.

Или поне така твърдят.

- Кая! Какво ти трябва? - Гласът на жената зад гишето привлича вниманието ми. Изглежда е дошъл моя ред на опашката.
Навеждам се към малкото стъкълце, което разделя медицинските служители от клиентите.

- Отново същите лекарства - отговарям.

Жената ме поглежда за миг и набързо събира нещата, от които ще имам нужда. Единствено аз и тя знаем за ежемесечното ми закупуване на тези лекарства. Ако още някой научи истината... Ще стане лошо.

Плащам дължимата сума на жената и бързо грабвам торбичката. Колкото по-бързо напусна мястото, толкова по-добре.

Докато минавам покрай две жени от дясната ми страна, до слуха ми достигна част от разговора им.