Major Mason

Глава 1

Монако, 10:30ч.

Грейс

Слънцето грееше ярко, а в небето нямаше облаци, които да го закриват. За миг затворих очите си оценявайки спокойният момент, нещо на което отдава нямах възможност да се насладя.
Топлите лъчи галеха лицето ми, карайки ме да се усмихна. Усмивка. Винаги са ми казвали, че каквото и да става винаги съм имала усмивка на лицето си и не грешаха. Обичах да се усмихвам, да съм различна от множеството нацупени лица, с които се сблъсквах всеки ден.
Но някакси това мое качество избледнява все повече и повече в последните 5 месеца. Вече бях сама, татко бе на с метра под земята, а майка ми дори не бях чувала от повече от 10 години. Винаги съм я обвинявала, че изневери на татко, но все още ми е майка и понякога ми липсва. Сега тя живееше с новият си съпруг в хубава къща в Тексас и сигурно дори не знаеше, че татко вече не е сред нас, а може би дори не и пукаше.

Усетих как една сълза се спусна по бузата ми. Вече нямаше усмивка на устните ми. Усещах как всеки момент наяве щяха да се излеят всички тези чувства, които бях държала в себе си твърде дълго. Непрестанна болка, която се беше загнездила в душата ми като бурен и имах чувството, че никога няма да спре да ме изяжда отвътре. Разкаянието, което всеки ден тихо ще нашепва в мозъка ми, че пред последните две години съм ужасна дъщеря, защото не го чувах често, идвах си прекалено рядко. Бях вглъбена в себе си и бъдещето ми, че да забележа, че той има диабет. Разбрах едва месец преди да се случи тази глупава катастрофа. Само ако можех..

- Пак си потънала в мисли детето ми, а в този момент това никак не е добре. - дрезгавият глас на дядо ме избави точно навреме от мислите ми. Той беше единственото ми семейство сега.

- За щастие, ти ме измъкна точно навреме! - приближи се до малката маса в градината, на която се бях настанила и ми подаде чаша студена лимонада, след което седна до мен.

- Знам, че ти е трудно и че минаха едва пет месеца, но трябва да се опиташ да продължиш напред. - затропах леко с нокти по дължината на стъклената чаша, обмисляйки отговора си, но той ме изпревари. - Баща ти не би искал да съсипваш живота си така.

- Той ти беше син, как можеш да си толкова спокоен? - макар и да нямах това намерение, лека нотка на неприязън си преправи път през думите ми, за което веднага съжалих. Противно на очакванията ми, дядо не се развика, а напротив само след няколко секунди отново чух спокойният му глас.

- Той винаги ще бъде мой син както и това баща. Спокоен съм, защото знам, че той е на по-добро място сега, където и да е. Тъжно е когато твой близък си замине от този свят, но колкото повече скърбим, толкова повече отказваме да му дадем мирът, който заслужава. Той винаги ще бъде с теб Грейс, не забравяй това. -
топлата му длан стисна рамото ми успокоително, стана от стола и отново влезе във вилата си. Къщата сама по себе си беше великолепна. Не беше много голяма, но разполагаше с всичко необходимо, за да изкара човек спокойно старините си. Обзавеждането създаваше уют, а лимоновите дръвчета в двора придаваха цвят на гледката, която се откриваше към морето. Истински рай.

Свалих краката си от стола пред мен и тръгнах след него с желанието да се измъкна от жегата, която вече ми бе дошла в повече. Заварих го в кухнята и не губих време в мълчание.

- Ще се успокоя само, когато разбера кой го е прострелял. Очевидци казаха, че видяли как са бутнали колата му от пътя, но след това ми дадоха куршум изваден от тялото му....Просто искам да се уверя, че извършителят си получава заслуженото. - загрижените му сини очи ме погледнаха с разбирателство и лека тъга. Осъзнаваше какво е положението ми и как се чувствам, но все пак нещо го възпираше.

- Защо не искаш да ми помогнеш? Моля те дядо, поне трябва да опитам! -
няколко мига изпълнени с тишина ме караха да се изпълня с надежда. За него, някои неща бяха по-добре да останат в тайна. Въздишка излезе от устата му в знак на загуба.

- Имам един познат, който може да ти помогне -
отново се усмихнах, припомняйки си, че моят добър стар дядо не може да ми устои. Обича ме твърде много.
- ако не беше мъртъв разбира се. - да добрия старец си падаше по шегите все още.
- Но има светлина в тунела. Той има син,военен, няколко години по-голям от теб, ако не ме лъже паметта. Ако стане някое убийство в Испания, той ще знае. - С широка усмивка на лице, заобиколих кухненския остров и го прегърнах силно, целувкайки бузата му.

- Благодаря ти!

- Грейс, искам да внимаваш! Това не е шега работа. - беше готов да ми изтегли цяла реч, как не трябва да се забърква в неприятности, но побързах да го прекъсна.

- Няма да правя нищо повече, освен да отида там и да го попитам. Обещавам! - за няколко секунди отново извади този преценяваш поглед, за да разбере дали го лъжа, но въздъхна и отвърна на прегръдката ми. След няколко минути се отдръпна и се насочи към близкия скрит, откъдето извади лист и химикал и грижливо написа името и адреса на човека и ми го подаде предпазливо.

- Това е адреса, на няколко километра от Валенсия е. Джейн живее там, ще я помоля да те закара до мястото. - целунах бузата му още веднъж и тръгнах към стаята си, за да си събера багажа. Не мислех да губя време. Щях да тръгна веднага. Вървях по коридора и за първи пт погледнах листчето, на което имаше адреса и едно име Мейсън Родригес.