- Аз не го лъжа! - Уону отрече, повишавайки тон.
- Та ти буквално се представяш за приятелката му, Уону!
- Бившата му - поправи приятеля си той с раздразнение. - И може да го лъжа като се представям за нея, но в едно съм честен и това са чувствата м...
Сомин седеше на една маса в кафенето, отпивайки малки глътки от горещия си шоколад. Очите ѝ бяха насочени към учебника по литература, като тя почти не отделяше погледа си от него. Напоследък тя учеше доста усилено и сама се изненадваше от себе си. Противно на чуждите очаквания, тя не беше онази „отличничка на класа, която има всички цветове маркери в несесера си"; тя не беше нищо от това. Може би очилата правеха визията ѝ подвеждаща, или поне тя така си обясняваше чуждите мнения, за които определено можеше да я е грижа по-малко. Всъщност оценките ѝ не бяха прекалено добри – като цяло не бяха и зле, но определено имаше достатъчно място за подобрение.
Беше започнала да учи повече, за да се разсее от мислите за Мингю, които сякаш намираха пътя си към съзнанието си отново и отново. Тя не се бе чувала и виждала с него, не бе комуникирала с него по никакъв начин, откакто се разделиха; освен ако странните им няколко разминавания по коридорите, като дори не се поздравяваха, се брояха. Но дори и да не общуваше с него, той живееше в ума ѝ. Тя го познаваше толкова добре и продължаваше да чувства присъствието му, в резултат на което се чувстваше глупаво. Затова бе решила да направи така, че липсата му да не ѝ се отрази само негативно – тъй като имаше доста неприятни странични ефекти от това, тя искаше и да подобри нещо в себе си, за да не съжалява за решението си да се разделят. „Сигурно дори не се сеща за мен", мислеше си Сомин. Не знаеше дали сама се опитваше да заблуди себе си, че Мингю не го бе грижа за нея, или това наистина бе вярно. Изведнъж усети чуждо присъствие в близост до себе си и бързо повдигна поглед стреснато. Ами ако беше Мингю? Ако беше дошъл да говори с нея?
