Няма зла вещица с добро сърце

Началото

Мери-Ан оправяше леглата на малките момичета,докато още бяха на вечеря.Някой притвори леко вратата и се чу онова проскърцване,което изплаши до смърт Мери.Тя тежко въздъхна и погледна малкото дете застанало до вратата.То беше в една розова нощничка,вече износена,беше гушнала малкото си кафяво мече с закърпено коремче.Тя влезна тихо в стаята и отиде до Мери.Носеше онези коледни чорапки,които бяха подарили на всички други момиченца.Разликата беше ,че тя не ги сваляше,защото знаеше,че Мери се е старала да ги ушие.Тя обожаваше Мери.Постоянно искаше да я види,защото бе единствената,която не я третираше,като животно.Детето пристъпи напред и постави мечето си на вече оправеното легло.Отиде до възрастната жена и вдигна ръчички.

-Малката ми,Роузи.-каза тя и повдигна детето.Личеше си колко бе измъчена.Възраста си казваше думата.

-Какво правиш,детето ми?

Леко пооправи косичката й.Махна ластиката и малките златни къдрици на Роуз паднаха по раменете й.

-Лиса каза,че не мога да ям.Не съм направила нищо днес.Наказа ме да отида да спинкам в мазето.Затова дойдох при теб.Мистър Къдълс не искаше,затова избягахме.

Върху лицето на жената се изписа съжаление.Погледна момиченцето.Знаеше какво ще стане,ако Лиса разбере за бягството на малкото момиче.Пое я в ръце.

-Хайде,да слезем долу.

-Нее..Не искам да спа там..Всичко е мокро и студено.Мистър Къдълс иска да спим на нашето легло.

Няколко невинни сълзички се спуснаха по личицето на Роуз.Беше против волята на жената да отведе детето на онова място,където и плъховете се страхуваха да стоят.Нямаше с какво да се прехранва,но повече обичаше детето.Взе каквото и бе нужно и после зави Роузи с едно тънко,розовко одеалце.Стисна я силно и потегли с нея надолу.

-Мери,забравихме Къдълс.Моля те взе ми го.
То започна да плаче.Мери набързо го успокои и се затича нагоре.След две минутки Къдълс беше в ръцете й.Детето се усмихна на и я гушна.

-Хайде,да тръгваме,Роузи.

Двете се затичаха по стълбите и тогава се чу гласът на Лиса.
-Хайде всички по стаите,минаваме на проверка след 20минути.Без размотавания.Всички прислужници да слязат долу в кухнята за малко съвещание.

Гласът бе строг,квичащ,но същевременно те кара да настръхнеш.Мери се огледа няколко пъти и отново се затича към вратата.Нямаше как да минат през служебния вход,поради съвещанието,затова тя набързо се опита да мине през главната порта.Потули се с един от чаршафите,който беше взела и тръгна.На излизане единия от пазачите спря жената.Погледна детето и въпросително повдигна вежди.

-Какво си мислите ,че правите?

-Моля ви,трябва да изведа детето си навън,далеч от този затвор.

-Това не е затвор,а място наречено "дом".Сега моля.Дайте ми детето.

-Само през трупа ми.

Мери пусна детето от гърба си.

-Тичай,Роуз,тичай!

Момичето незнаеше какво става просто се затича.Когато достатъчно се отдалечи се обърна и видя как двамата мъже вкарваха Мери навътре.Тя се съпротивляваше,но неуспешно.Роуз се разплака.Сълзички капеха по бузките й.Проливен дъжд се изсипваше и разваляше дрехите й.Тя се огледа и го разбра:Тя си нямаше никого.

Обезкуражена и докоснала вече този твърд и безмилостен живот,вкусила вече горчивината от него,тя навлезна в гората.Искаше да се върне за Мери.Да я прегърне за последно,но не можеше.Портите бяха здраво залостени,а духът и разбит на парчета.Тя гушна господин Къдълс.Само него си имаше..