Осъзнаване

ГЛАВА ПЪРВА

    - Наталиии! Закъсняваш!
    Събудих се с гласа на майка ми. Слънчевата светлина влизаше от процепите на щорите. Обърнах се по гръб и се взирах в тавана. Не бях спала достатъчно. През цялата нощ се въртях насам-натам в леглото. Не можах да свикна с часовата зона.
    Днес беше първият учебен ден и аз от два месеца нататък за първи път щях да се срещна с най-добрата ми приятелка Мони и останалите от училището. През лятната ваканция бях в Италия заедно с родителите си. Беше един вид обновяване за мен, след като скъсахме с Кал.
    С Кал излизахме повече от една година. Беше един от готините момчета в училището. Пясъчно русата му коса караше зелените му очи да изпъкват още повече. Имаше стройно и атлетично тяло. Бяхме един от най-харесаните двойки в училището, но нещата не вървяха. Не бях влюбена в него. Никога не съм била. Семействата ни бяха добри приятели и затова се чуствтах длъжна да отвърна на чувствата му. Бях го наранила и сега щях да го видя след два месеца. Не бях готова.
    Станах от леглото и се насочих към банята. Влязох и се взирах в огледалото. Не изглеждах добре. Кестенявата ми коса беше разрошена, тъмните ми очи все още бяха сънени. Под очите ми имаше тъмни кръгове. Измих си зъбите набързо и се подготвих за училище.
    Слязох на долния етаж и тръгнах към кухнята. Майка ми подготвяше закуската. Яйцата и беконът миришеше божествено, но нямах време, защото вече закъснявах. Както винаги.
     Майка ми чу стъпките ми и се обърна. Русата ѝ коса беше вързана на слаба опашка и си беше вързала престилка за да не си цапа работните дрехи. Мама и татко работеха като лекари в градската болница. От няколко години натам за първи път си взеха отпуска за да прекарат лятната ваканция заедно с мен. Откакто баба Лекси почина, ми се обръщаха сякаш съм чупливо стъкло. Тя бе единствената, която ме разбираше. Откакто се спомням бях с нея. Мама и татко работеха постоянно. Нямаха достатъчно време за мен. Но са добри родители, винаги са били. Знаеха връзката ми с баба Лекси. Тя за мен беше не само баба, а и най-добра приятелка. Сега без нея се чувствах по-самотна от всякога.
    - Добро утро, мила! Седни да си хапнеш.- каза майка ми, усмихната.
    - Нямам време мамо, Мони вече ме чака.- отвърнах и я целунах по бузата. - Къде е татко? - попитах.
    - Тръгна на работа малко по-раничко.- отвърна. Винаги така беше. Баща ми беше работохолик, не че имах нещо против. Обожавах тяхната професия. Родителите ми винаги са готови да помогнат на всеки, нуждаещ се от помощ. Не само по здравен път, а изобщо.
    - Ясно. - отвърнах. - Мисля, че тази вечер ще остана у Мони. Питър организира купон за посрещане на учебната година.
    - Добре мила! - изпрати ми въздушна целувка. - Поздрави Мони от мен.
    - Разбрано! Чао, чао! - отвърнах, взех раницата от шкафа и излязох.
     Излязох по стълбите и видях колата на Мони. Тя ме чакаше в колата. Тръгнах към нея, а тя като ме видя излезе от колата и хукна към мен. Прегърна ме толкова силно, че ми излезе целият въздух.
     - О, боже, Нат! Толкова ми липсваше!- каза и ме пусна. Усмивката ѝ ми  липсваше толкова много. Тя бе единствената, при която се чувствах все още като себе си. След смъртта на баба Лекси бях се променила доста.
    Дори това влияеше и във връзката ни с Кал. Баба никога не е одобрявала връзката ни, защото знаеше, че не съм влюбена в него. Започнах да уча по-усърдно от всякога. Нямах време за никого - дори за себе си. Така ми беше по-добре, нямах време да мисля за нея. Това ми помогна от една страна, защото миналата година завърших с отличен успех. По принцип никога не съм била откичничката в класа и изобщо не ми е пукало, но баба Лекси винаги ми казваше, че всяко момиче трябва ди стъпи силно в краката си, а за това трябва да работи по-усърдно. Да, баба Лекси ми влияеше толкова добре.
    - И ти на мен! - усмихнах ѝ се на отговор и я огледах. Мони имаше червена коса, която сега беше до раменете, а луничките ѝ бяха като целунати от слънцето. Беше един от най сладките и красивите момичета, която познавам. - Имаш нова прическа! - възкликнах. - Хареса ми!
    - Да, нали както казваш и ти - понякога промяната е сила. - каза и ми смигна. Засмяхме се гърлено и тръгнахме към колата на Мони. Качихме се и Мони пали колата. Тръгнахме към училище.
    - Е, как беше в Италия? Искам да ми разкажеш всичко! - попита. Всъщност нямаше какво да разкажа. Единственото нещо беше, че посетихме забележителностите. Харесваше ми историята и културата на Рим. Повечето ни време мина край морето и у чичо Хю, който живееше от пет години насам там. Той има две по-малки от мен дъщери. Може да се каже, че през по-голямото време бях тяхна бавачка.
    - Беше страхотно. Има много места за посещаване. - отоворих накратко. Мони се обърна към мен и ми се хили като маймуна. - Какво? - попитах.
    - Е, хайде де! Сякаш не разбираш какво. Имаше ли готини момчета? Не флиртува ли с някого? - попита тя развълнивано. Да, така си беше Мони. Момчетатата бяха един от най-големите ѝ слабости - след шоколада, де.
     - Биват. - казах ѝ кратко нарочно за да я дразня. Тя ми хвърли кръвнишки поглед. Засмях се гърлено. - Е, добре, божествени са! Но нямах време за флирт и без това знаеш, че с Кал късахме преди три месеца, все още е рано. - отвърнах ѝ. Сложи ръката си върху моята и я стисна.
    - Знам. - каза тя съчувствено. - Дори и да не беше влюбена в него все пак бяхте заедно година. Но да ти кажа, Кал все още пита за теб. Всяка седмица ми се обаждаше за информация от теб. - знаех, че е така. Кал беше влюбен в мен откакто се помня. Детството ни мина заедно. Семействата ни бяха приятели и се виждахме често. Но аз никога не съм го виждала повече от приятел.
    Влязохме в училищната алея, паркингът гъмжеше от хора. Не бях готова да виждам никого от училище. Не бях готова за укорителните им погледи, че бях изоставила Кал. След като късах с Кал неговите приятели също спряха да говорят с мен. Дори общите ни приятели също вече не се отнасят по същия начин.
    Мони паркира до една кола, която беше много по нова и чиста от останалите коли в града. Беше червена и лъскава. Тъкмо едно момиче излизаше от нея и си спусна раницата. Нещата ѝ се разпиляха навсякъде. Клекна за да ги събира. Не беше позната. Беше много красива с тъмно руса коса. Дрехите ѝ бяха скъпи - можеше да се подразбира дори от разстояние. Всеки в паркинга гледаше към нея. С Мони излязохме от колата и тръгнахме към нея. Тя се обърна към нас и ни огледа малко напрегнато.
    - Здравей! - поздравих ѝ аз и протегнах ръка. Тя я пое колебливо и я стисна леко.
    - Ти май си новата ученичка. - каза Мони и също протегна ръка. Когато момичето пое ръката на Мони я погледна доста шокирано. - Мисля, че ще имаме общи часове. - каза Мони.
     - Да, може би. - каза момичето някак си колебливо. Имаше, красиви зелени очи кръгли като поничка.
     - Аз съм Мони, а това е Натали.
     - Джена. - Все още гледаше към Мони без да откъсва очи.
     - Ако искаш можем да ти покажем училището, Джена. Да не си объркваш часовете. - предложи Мони. Тя отръсна глава и ни огледа още веднъж и се усмихна толкова широко, че се питах дали бузите ѝ не болят.
    - Ще се радвам, наистина. Днес ми е първият ден и изобщо не съм дори излязла до града. Малко съм нервна. - отвърна тя бързо. Усмихнах ѝ се.
    - Нормално е. - тръгнахме към училището. - От къде идваш? - попитах. Влязохме вътре и всички се обърнаха към нас за да огледат Джена.
    - Преди бяхме в Западна Вирджиния. Но пак се върнахме тук. - отвърна Джена нервно, когато забеляза, зяпащите ученици.
    - Върнахме? - попита Мони.
    - Да. Родена съм тук. Имаме роднини, но след смърта на родителите ми се преместихме. - отвърна тя и лицето и помръкна. Веднага се сетих за баба. Знаех какво е чувството да изгубиш накой близък.
    - Съжалявам! - казах искрено и стиснах ръката ѝ.
    - Няма защо. Това беше отдавна. - каза тя и се усмихна сърдечно. Харесах я. Изглеждаше наистина добра.
    - Какъв час имаш сега? - попита я Мони бързо за да смени темата. Джена извади разписанието от джоба си.
    - Английски език, при господин Хамилтън. - отвърна Джена. И се огледа за стаята.
    - Супер! Ние също. Хайде! - подкани я Мони. Тръгнахме към стаята. Когато влязохме стаята все още беше празна. Никой не бързаше да влезе в часовете на г-н Хамилтън, защото той закъсняваше всеки час по десет минути. Преди шест месеца съпруга му почина и оттогава започна да пие толкова, че дори попадна в болница. Все още как не го уволниха - не се знае.
    Седнахме си по местата. Мони седна до Джена за да не се чувства нервна сама. Аз седнах зад тях.
    - Къде оставаш? - попита Мони Джена.
    - В имението Северънс. Заедно с брат ми се преместихме при чичо Макс. - каза Джена. Мони ококори очи.
    - Боже, ти Северънс ли си? - Джена кимна колебливо. - О, боже! Това имение е направо дворец! - възкликла тя. - Колко пъти сме минали покрай нея.
    - О! - каза Джена напрегнато и сякаш се колебаеше. - Може по едно време да идвате за да ви покажа имението? - попита тя.
    - Защо не? - отговорих аз. Тя ми се усмихна, а Мони направо пищи. В един момент усетих някакво движение до вратата. Обърнах се и видях Кал. Коремът ми се усука от напрежение. Русата му коса все още беше разрошена. Той ме гледаше, кимна ми и тръгна към мен. Напрегнах се още повече. Не очаквах да бъдем заедно още от първия час.
    - Здрасти! Върнала си се. - каза и посочи мястото до мен като въпрос, дали може да седне до мен. Кимнах му и се обърнах към Мони. Тя ме погледна с поглед, който казва "Започва се". Джена гледаше към мен очакващо. Обърнах се към нея бързо преди Кал да каже още нещо.
    - Джена това е Кал. - казах толкова бързо, че дори и аз не разбрах какво казвам. Обърнах се към Кал. - Кал това е Джена, днес е първият ѝ ден тук.
    - Приятно ми е. - каза Джена. Гледаше го като поразена. Усмихна се широко. Другите започнаха да влизат за часа.
    - На мен също. - каза Кал. Обърна се към мен. - Кога се върна?
    - Преди седмица. - отговорих, а той само кимна. Обърнах се напред, когато господин Хамилтън влезе. Никой от нас не каза нищо през целия час, но усещах погледа на Кал. Потях се от напрежение. След двадесет минути часът свърши и Кал стана рязко и тръгна към вратата дори без да ме погледне. Не се чувствах добре. Никак даже. Бяхме приятели, наистина добри приятели, обаче всичко свърши. Не, когато късах с него, а още, когато приех неговото предложение да бъдем заедно. Това беше грешка от началото. Знаех, че ще бъде така. Не знам сега как щяхме да продължим да бъдем само приятели отново.
    Мони и Джена се спогледнаха нервно. Излязохме от стаята и тръгнахме към столовата. Мони ме гледаше колебливо, знаех, че е притеснена за мен.
    - Между теб и Кал.. - започна Джена - ..има ли нещо между вас. Някак ми се струвахте.. напрегнати. - попита колебливо.
    - Да. Не. Всъщност имахме връзка, но вече не сме заедно. - добавих, когато видях обърканото ѝ лице. - Не бях влюбена в него. Просто не се получи. - казах с въздишка. Джена само кимна.
    Влязохме в столовата и отидохме да си вземем закуската, но не ми се ядеше нищо след толкова напрежение с Кал. Взех си само една ябълка и минерална вода. Мони си взе картофено пюре заедно с едно кексче, а Джена гледаше към храната сякаш ще повръща. Взе си малко от ориз с мляко и вода. Тръгнахме към една празна маса в ъгъла и седнахме.
    Отхапнах от ябълката и започнах да дъвча, като продължавах да гледам Джена. Тя се колебаеше дали да си отхапне от храната или не. Не разбирах защо гледа толкова гадно към храната. Всъщност храната в нашето училище беше доста добре в сравнение с останалите. Никога не съм се оплаквала от това. Е, добре де, ако имаше и малко чийзкейк може би бих дала още няколко плюса. Джена най-накрая взе от ориза и си сложи в устата. Намръщи лице и си помислих, че наистина ще повръща. Остави рязко лъжицата и отдръпна закуската настрани. Взе от водата и я изпи за нула време. С Мони се спогледахме и тя беше учудена като мен.
    - Добре ли си? - попита Мони Джена. Джена остави празната туба в масата и си избърши устата с опакото на ръката си.
    - Да. Добре съм.. просто не се чувствам добре. Не ми се яде. - каза тя и се усмихна ведро, поне се опита.
    Все още мислех, че не е само това, когато Мони попита Джена дали ще дойде на купона у Питър.
    - Не съм сигурна... там ще е доста натрупано. - каза напрегнато Джена. - Не обичам да съм до купища хора.
    - Хайде де! Това ще е шанс да се запознаеш с останалите от училището. Да си намериш момче... - смигна ѝ Мони. Джена я гледа сякаш ѝ каза да изнасилва бебе. Сякаш тази мисъл я ужасяваше. Тя отвърна очи и започна да оглежда столовата.
    - Мони.. - започнах аз и я погледнах предупредително, но тя не забеляза.
   - ...няма да е зле да дойдеш с нас. Наистина ще е добре за теб. И наистина не искаш да изпуснеш такъв купон. - продължи тя. - Питър е върхът. - каза с въздишка, размечтана. Не, че беше влюбена в него, не. Просто както всяко момиче в гимназията и тя искаше Питър да ѝ влезе в гащичките. Питър беше чист плейбой, може да се каже и мъжка курва, много му биваше в това, иначе не беше кой знае какво. Баща му беше кмет  на "Бруксвил". Семейство Армстронг беше един от най-богатите в града с голяма репутация.
    - Това, което Мони иска да каже е, че ще ти е интересно. Ако искаш можем да стоим настрани от остналите. Без това и на мен не ми се вижда никой. - последното го казах под носа. Джена сакяш размисляше. Накрая кимна като се съгласи. Усмихна се колебливо.
    - Чудесно! - изписка се Мона и плесна с ръце. - Ние щяхме да се съберем у нас, може да дойдеш и ти, да се подготвим. - попита. Джена се колебаеше.
    - Не знам.. - започна, докато си гризеше лакираните нокти. - Може би е най-добре у нас? Нали каза, че искаш да видиш имението. - каза и погледна към Мони очакващо. Мони ококори очи и я прегърна. Джена се колеба секунда и отвърна на прегръдката сковано.
    - Благодаря ти! Да, чудесно ще е. - каза Мони. Отдръпна се и се усмихна широко. Никога не съм я виждала толкова развълнувана. - За теб няма да е проблем нали? - обърна се тя към мен.
    - Не, разбира се, че не. - казах бързо.
    Продължихме да ядем, но Джена все още не беше докоснал нищичко. Тъкмо, когато Мони си довърши кексчето, чухме звънеца и станахме от масата за часовете. Аз и Джена имахме Биология, а Мони изобразително изкуство.
    Двете с Джена тръгнахме към ученическите шкафове за да си вземем нещата. Бяхме през три шкафа. Чух Джена да мрънка под носа си. Обърнах се към нея и видях, че се затруднява да си отвори шкафа. Тъкмо щях да ѝ предложа помощ, когато рязко дръпна и счупи дръжката. Замръзнах с отворена уста и я гледах втренчено. Тя гледаше дръжката ококорено, обърна се към мен.
    - Сигурно е било счупено. - каза тя бързо и напрегнато. Остави я на пода. - След часовете ще отида да говоря с директорката. - и ме погледна отново колебливо. Лицето ѝ беше бледо като порцелан.
    - Няма страшно... и преди са се счупили. - излъгах. Тези шкафове бяха от метал и то доста здрав. Дори съм виждала някои от футболния отбор да се опитват да ги чупят, но напразно. А Джена дори беше доста по-слаба  от тях и крехка. Поне на външен вид.
    - Хайде, ще закъснеем. - каза, аз затворих шкафа си и тръгнахме към часа.