Греховни облози

Глава 2

     Клуб „Вега" се бе превърнал почти във втори дом за Софи Камбъл.
     Понякога си представяше как сградата е била дом на джентълмен, а защо не на граф или на маркиз? Тъмната дървена ламперия му стоеше като елегантен костюм, а елегантността се допълваше от кристалните полилеи и дебелите килими. В някои игрални домове почти не проникваше слънчева светлина, но не и във „Вега". Там завесите се спускаха само вечер, а през деня светлина нахлуваше през високите прозорци, които оставяха отворени през топлите вечери. Пушенето бе разрешено в една стаичка отзад, а трапезарията си съперничеше с тази в хотел „Миварт", вероятно за да се чувстват по-уютно жените.
     Това бе най-голямото достойнство за „Вега"- допускаха се жени. Не просто гости, придружаващи мъжете, а като пълноправни членове. Не бе никак лесно да те приемат, но Софи от самото начало осъзна, че мястото е идеално за целите ѝ. Клуб „Вега" привличаше всякакъв вид мъже, а те бяха готови да загубят от жена. Беше жизненоважно за нея, защото така си изкарваше прехраната.
     От постъпването си в Академията на госпожа Ъптън, Софи знаеше, че навърши ли пълнолетие, ще се налага да разчита единствено на себе си. Сутринта на осемнадесетия ѝ рожден ден госпожа Ъптън я извика, за да ѝ съобщи възможно най-внимателно решението на лорд Мейкпийс да не плаща повече за обучението ѝ. Доколкото писмото на виконта бе пристигнало сутринта на рождения ѝ ден, Софи си представяше откога навъсения заядлив старец е копнеел да го прати. Директорката ѝ предложи да остане като преподавател по математика, но Софи отказа. При госпожа Ъптън шансовете да изкарва достатъчно, за да води добър живот, бяха минимални; кой знае какво щеше да постигне в широкия свят навън. Тя бе от хората, винаги готови да рискуват.
     Отначало определено не ѝ бе лесно. Без средства, тя прие да стане компаньонка на овдовяла виконтеса. Лейди Анна Фокс се оказа истинско откритие - необикновена, дръзка, щедра и находчива. Именно тя загнезди в съзнанието на Софи идеята как да се справи. Всяка жена се нуждае от собствено състояние, повтаряше работодателката ѝ често, а Софи, макар и съгласна, се усмихваше кисело. Не беше лесно постижимо. Лейди Фокс вярваше в думите си. Когато почина, остави на Софи триста паунда. Добро начало, бе написала тя в завещанието си; а Софи реши да не пропилява този късмет. С тристата паунда и лични скромни спестявания тя си измисли покоен съпруг, промени името си и на двайсет и една замина за Лондон, за да осъществи своя Велик план.
Всъщност, замисълът ѝ бе прост. Осигури ли си веднъж независимост, щеше да бъде господарка на съдбата си и сама да чертае бъдещето си. Ако независимостта - а това означаваше пари - не бе ключът към щастието, то поне бе важен фактор. Затова Софи се залови да си ги осигури по единствения ѝ познат начин: чрез игра на комар.
     Понякога изпитваше угризения, задето живее от загубите на другите. Добре помнеше лекциите на госпожа Ъптън срещу хазарта и съзнаваше правотата на думите на директорката колко опасен и пагубен е този път. Разработи си железни правила, за да не губи много, но оставаше въпроса за... репутацията ѝ.
     Приятелките ѝ също се притесняваха. От онзи първи ден преди повече от десетилетие тя, Джорджиана и Елайза бяха неразделни. През годините, които Софи прекара при лейди Фокс, а двете момичета още ходеха на училище, всяка седмица си разменяха по няколко писма. Сега и трите бяха в Лондон. Елайза - в дома на баща си в Гринуич, а Джорджиана - с постоянната си придружителка контесата на Сидлоу. Приятелките непременно пиеха чай веднъж на две седмици, обикновено в уютния дом на Софи на Алфред Стрийт.
     - Защо не инвестираш парите? - често питаше Елайза. - Така ще бъде по-безопасно.
     - Никога! - възразяваше Софи. - Да играеш на борсата е най-рисковано.
     - Татко се справя добре и многократно е предлагал да те съветва - напомняше ѝ Елайза.
     Не беше никаква утеха за Софи. Господин Крос бе състояние да си позволи загуба от хиляда паунда при лоша сделка, но не и тя.
     Джорджиана виждаше по-добър залог.
     - Погрижи се някой джентълмен във „Вега" да се влюби в теб. Според Стърлинг сър Томас Мейфийлд е чудесна партия.
     Виконт Стърлинг бе бъдещият съпруг на Джорджиана и тя непрекъснато цитираше авторитетно мнението му по всички въпроси.
     Това разсмиваше Софи.
     - Томас Мейфийлд ли? Баронът? Ти си луда!
     - Луда ли? - Джорджиана ококори изразителните си зелени очи. Обърна се към Елайза: - Нима съм луда да я насърчавам да обърне внимание на висок, привлекателен джентълмен? Та той кара сърцата на повечето дами в Лондон да трепват, когато им се усмихне дяволито.
     Софи забели очи, а Елайза се засмя.
     - Ти май си се увлякла по него. Да предупредим ли лорд Стърлинг?
     - Не, естествено. Стърлинг няма от какво да се бои. Влюбена съм в него от години - махна Джорджиана небрежно.
     Виконт Стърлинг, чието имение граничеше с имението на граф Уейкфийлд, предложи брак на Джорджиана, когато тя навърши осемнайсет. Девойката прие охотно. Лорд Уейкфийлд все отлагаше сватбата, но всички познаваха неговата ексцентричност, а и това позволяваше на сгодената Джорджиана да се радва на втори лондонски светски сезон, а докато продължава да купува всичко необходимо за венчавката и чеиза си, Уейкфийлд и Стърлинг да спорят за окончателния вид на брачното споразумение.
     - Затова май е най-добре да не закачаш Софи на тази тема - подхвърли Елайза предпазливо. - Ти лесно намери своя герой. Не всички сме такива късметлийки.
     - Но аз искам точно това - възкликна Джорджиана. Обърна се към Софи: - Сър Томас толкова ли е лош?
     - Не - излъга тя с усмивка. - Просто не е за мен.
     Софи беше наясно защо Стърлинг намира барона за подходяща партия за нея. Сър Томас, със съмнителната си представа за чест, и с ръце, ненаситни да блуждаят по женските прелести, бе напълно неприемлив съпруг за лейди Джорджиана Лукас, а дори и за наследничката Елайза Крос, но за госпожа Софи Камбъл, предполагаема вдовица със скромни средства, която прекарва вечерите си в игрален дом, би бил изгоден партньор. Софи бе напълно наясно как отбраното общество гледа на нея.
     - Тогава нечий по-млад син - не се предаваше Джорджиана. - Лорд Филип Линдвил, например.
     - Кой?! О, не!
     - Познаваш го, Софи. През последния месец са те забелязали в неговата компания - продължи Джорджиана настойчиво. - Според Стърлинг е страхотен и дяволски привлекателен.
     - Според татко е нехранимайко - обади се Елайза.
     - Истинската любов ще го преобрази - намигна ѝ Джорджиана.
     - Прекалено голяма грижа, с която не ми се нагърбва - засмя се Софи.
     Елайза кимна, но Джорджиана изсумтя невъзмутимо.
     - Само ти описала ухажор като „голяма грижа", Софи!
     - Лорд Филип - отвърна тя - не е ухажор.
     По неизвестна причина на път за „Вега" разговорът се въртеше в главата ѝ. Вечерта беше хладна и облачна, от време на време преваляваше. Отново беше с червената рокля, но не за късмет, а за добро настроение; беше ѝ любима. Господин Форбс, управителят, пое перелината ѝ и Софи зърна силуета си в огледалото над камината. Не се чувставаше стара, но на двайсет и четири не беше и млада. Не би се отказала от ухажор, ала ѝ се щеше да е джентълмен, влюбен в нея, който да успее да спечели и нейната любов. Мъжете, които срещаше, обаче не се интересуваха от подобно нещо.
     Ако продължаваше да печели със същото темпо, до шест години щеше да натрупа десет хиляди паунда - сума, достатъчна да ѝ осигури финансова сигурност. Шест години плюс десет хиляди означаваха независимост. Не биваше да го забравя, защото иначе щеше да е изложена на милостта на развратни барони, които не са дори наполовина толкова привлекателни, колкото сър Томас Мейфийлд. Изправи рамене и влезе в салона. Не ѝ отне дълго да намери маса и тя седна с доволна усмивка.
     Мина час. Отначало изгуби малко, но после го навакса. Вече имаше шейсет паунда. Някой зад гърба ѝ възкликна:
     - Госпожо Камбъл!
     Софи трепна. Тя и партньорът ѝ Джайлс Картър успешно се справяха с господин Уитли и господин Фрейзър на вист. Вистът не само бе подходяща игра за дама, но и лесно се печелеше на нея, стига да внимаваш и да не пиеш прекалено много. Господин Уитли не внимаваше достатъчно, а господин Фрейзър беше на третата чаша вино. Възторженият поздрав на лорд Филип Линдвил прекъсна за миг играта.
     - За мен е удоволствие да те видя тук - поклони се той леко.
     - И за мен - усмихна му се тя.
     В подмятанията на приятелките ѝ имаше известна доза истина относно лорд Филип. Той често играеше с нея. Беше привлекателен и забавен, макар и малко прекалено уверен в чара си. Софи го слагаше в категорията „голяма грижа" като ухажор.
     - Няма ли да поиграеш с мен? - Ухили се и прошепна конспиративно: - Бях обещал да не идвам тази вечер, но възможността да те видя ме изкуши.
     - Не бих искала да изкушавам когото и да било да наруши дадената си дума - отвърна тя закачливо.
     Той се засмя.
     - Беше глупаво обещание. Хайде. Вероятно ще ме биеш и това ще бъде моето наказание.
     - Но ние вече играем - обърна му внимание тя.
     Лорд Филип обаче размени поглед с приятеля си господин Уитни.
     Той веднага стана от стола и обяви:
     - Време е да се оттегля. Направо ме разбихте, мадам.
Поклони се. Господин Фрейзър последва примера му. Господин Картър, нейният партньор, се поколеба, но Софи знаеше, че поиска ли нещо Филип, обикновено го получава.
Тя потисна раздразнението си и остави картите.
- Господин Картър, надявам се някога отново да играем заедно. Невероятна двойка на вист сме.
Както и очакваше, той се поотпусна и дори ѝ пожела късмет, а лорд Филип побърза да я отведе.
- Бях по средата на игра - упрекна го тя, докато той я хващаше под ръка. - Търпението е добродетел, милорд.
Филип се ухили.
- Нищо чудно, че не притежавам и капчица. Всъщност дойдох да говоря с Дашуд, но те видях и напълно забравих защо съм тук.
- Да се чувствам ли поласкана?
Имаше само две причини да се говори направо с Дашуд, собственика на „Вега": или да се поръчителства за нов член, или да се уреди комарджийски дълг - по-крупен. На два пъти Софи бе имала щастието да спечели по-голяма сума и господин Дашуд лично присъства на издължаването. Съмняваше се, че Филип ще се разсее така лесно от присъствието ѝ, ако е дошъл да прибере печалба.
Погледна го. Кичури тъмна коса се бяха разпилели по челото му, а на устните му играеше съблазнителна усмивка.
- Да. Трябва да се чувстваш силно поласкана.  Кажи ми, че е така и аз също ще бъда поласкан.
Беше наистина привлекателен и чаровен и ѝ стана жал, задето ще охладни неподправения му интерес.
- Ласкателствата лесно се леят - засмя се тя. - Е, какво? На зарове ли ще играем?
На зарове се играеше бързо. После щеше да се поотдалечи от него, защото напоследък лорд Филип бе станал прекалено настойчив в ухажването си.
Наистина жалко. Никой не знаеше, но тя си държеше очите отворени с надеждата да си намери съпруг. Щеше да е добре, ако той бе приемлив. Джорджиана определено щеше да се гордее с нея, ако се задоми с брата на херцог.
Но колкото и да го харесваше, сър Филип Линдвил не бе подходящ за съпруг; поне не за нея. През трите години, откакто живееше в Лондон, Софи си изработи изисквания по отношение на евентуален съпруг, а Филип не отговаряше на тях. Беше чаровен, но безразсъден; беше добродушен, но самонадеян; беше дяволски привлекателен с чупливата си тъмна коса и стройната си фигура, но го съзнаваше отлично и знаеше, че привлича погледите на всички жени в града. И най-лошото: макар тоталното му безразличие колко пари губи да го правеше желан партньор на всеки във „Вега", това го превръщаше в тотално неприемлив за съпруг. Софи нямаше никакво намерение да се омъжи за човек, който ще проиграе на комар бъдещето им. Затова въпреки високопоставените му връзки и неподправения интерес към нея, се налагаше да го загърби.
Джайлс Картър ги последва до масата за игра на зарове. Тя го изгледа печално, докато Филип вземаше заровете. Господин Картър бе далеч по-подходящ за целта ѝ. Беше поне десетина години по-възрастен от нея и разчиташе на самостоятелен доход. Филип, както ѝ беше известно, зависеше финансово от брат си. Той намираше отпуснатите му пари за крайно недостатъчни за ергенския му живот, та какво оставаше за женен мъж. Господин Картър знаеше кога да стане от игралната маса, макар напоследък да се задържаше по-дълго от обичайното, особено...когато играеше с нея. Софи се надяваше това да е добър знак. Винаги приемаше загубите елегантно, а печелеше ли - имаше вид на човек, готов да се извини. От господин Картър щеше да излезе чудесен съпруг - не беше зъл, стиснат или грозен.
Всяка надежда за това обаче би изчезнала напълно, ако позволи на Филип да я изкуши да прекоси границата на почтеността. Софи съзнаваше, че се движи по ръба, но не възнамеряваше да се подхлъзне. Да, печелеше пари, докато мъжете губят, флиртуваше с тях, но никога до степен да си помислят, че е готова за връзка.
- Е, да започваме - предложи Филип и я погледна със сияещи тъмни очи. - На какво играем?
- Гвинея на завъртане?
Той въздъхна разочарован и извади няколко жетона от джоба, с което опроверга твърдението си, че е дошъл, за да говори с Дашуд.
- На пари значи? - промърмори той унило.
Тя се засмя и седна до господин Картър.
- Че на какво друго? - Преди той да отговори, тя взе заровете. Отсече: - Седем! - и хвърли.
Играта на зарове зависеше от шанса. Играчът обявява цифра от пет до девет и хвърля заровете. Ако сборът отговаря на обявеното - печели. Ако хвърли двойка или тройка - губи. По-нататък правилата се усложняват. Сбор от единайсет или дванайсет пак означава загуба. Играчът има право да хвърля до три пъти, преди да даде заровете на следващия.
     Наложи ѝ се да хвърли три пъти, но спечели. Лорд Филип изръкопляска.
     - Добро начало!
     Той винаги губеше с лекота, сякаш парите не го интересуват. Този път обаче, след три неуспешни хвърляния, по лицето му за миг премина сянка.
     Преди години, в Академията на госпожа Ъптън, Софи прекара не една или две безсънни нощи, за да изчислява вероятността да се хвърлят успешни комбинации. Изписа цяла тетрадка с варианти. След като директорката я смъмри не посмя да играе повече със съученичките си, но момчетата от конюшнята бяха друго. Беше научила множество игри на карти от баща си, но конярчетата я научиха на зарове. При всички игри тя добре знаеше кога да рискува и кога да проявява предпазливост. Придържаше се към тази тактика и така, за трите години в Лондон, успя бавно да натрупа сумата от четири хиляди паунда. Повечето спечели във „Вега".
     Лорд Филип никога не изчисляваше нищо. Отново дойде неговият ред. Той ѝ се усмихна лукаво и хвърли. Този път не загуби. Очите му засияха победоносно, макар още да не бе спечелил. Заложи поредния жетон и отново хвърли.
     Около тях вече се бе събрала малка тълпа. Софи изглеждаше овладяна и спокойна. Филип увеличаваше залога всеки път, когато не хвърляше губещ зар. Безразсъдството му обаче бе наказано, когато реши да рискува и да хвърли заровете още веднъж. Уви, излязоха двойка и тройка. Изсумтя, но събра купчината жетони и ги бутна към нея.
     - Хайде още една игра - предложи той веднага.
     - Ти не бива...
     - Склони, моля те.
     Тя се поколеба. По всичко личеше, че Филип ще остане тук цяла вечер. Ако тя не спечели парите му, някой друг щеше да ги вземе.
     - Добре. Но само една.
     - Която пак тя ще спечели - обади се някой и всички се засмяха.
     Лорд Филип го погледна навъсено и взе заровете.
     - Ако загубя, то поне ще бъде от най-красивата жена в Лондон - обяви той. После се обърна към нея и закачливо протегна свитата си в юмрук ръка. - Целуни ги за късмет.
     С крайчето на окото си забеляза Джайлс Картър да следи развоя на играта безизразно. Дяволите да го вземат Филип. Започваше да се превръща в проблем. Трябваше да започне да го избягва на всяка цена; него и флиртаджийската му настойчивост.
     - Тъй като определено ти е нужен... - Тя изпрати въздушна целувка към заровете. - Късмет, милорд.
     - Спри веднага!