50 Нюанса Рижаво

Глава 1 - Грехопадението

 Слънчев ден като всеки друг. Колите минаваха, хората ходеха по улицата, храната не ставаше по-вкусна, синият цвят на небето омръзваше. Рая лежеше на перваза на прозореца, отегчена от сивото ежедневие, избягала от плесниците на родителите си. Те бяха двама старци, които задоволяваха почти всичките й физически нужди, но това никога не стигаше. Тя беше млада, наскоро осъзнала себе си. Късата й рижава козина току що бе израсла на плешивите й места и зелените й очи не виждаха вече света през лещите на безгрижното детство. Буйният й нрав се показваше все повече. Нападаше всеки, който без покана се бе появил пред погледа й. Острите й като току що изковани мечове нокти бяха съсипали не едно перде. Въпреки всичко много хора бяха склонни да игнорират поразиите й и да се съсредоточат в красотата й. По нищо не отстъпваше на породистите котки, тези генетично обезобразени творения на човека.
 Спокойният вид на лицето й не издаваше вътрешната й борба. Ножове се бяха забили в сърцето й. Горещи кърви пръскаше то, но безпощаният му собственик не показваше милост. Струваше ли си рискът? Да погуби младостта си, за да последва дяволското си желание. Сладка ли е свободата, колкото безопасността й? Дали не е отровна ябълка, дали не е зло съблазнение, бъдещо пиршество за дявола? Уви веднъж се живее, да се не радваш на живота значи да го пропилееш. Какво да прави? И да избяга от страховете си, те могат да я настигнат. Незнанието й беше пречка. Но нещо вътре в нея я зовеше. Беше родена на улицата, не помнеше майка си, но помнеше братята си, сестрите си. Слънчев ден като този, тя бе взета от тях - хората. Тези противни й същества. Никога не бяха събуждали симпатии в душата й, но гладът я караше да слага маска и да прави това, което те очакваха от нея. Каква рана на достойнството й. Да се търка у противните им нозе, да се снишава до нивото на просяк. 
 Козината й настръхна, стресна се от собствената си дръзка мисъл. "И да скоча имам 9 живота." - усмихна се тя плахо - "Мога да изкупя всеки грях, но не мога да горя в този Ад цял живот. " Започна да пресмята. Имаше високо дърво пред нея, потенциален изход. Тя умееше да скача добре, но дали разстоянито нямаше да й изиграе лоша шега. Това не беше шкафът или масата. Нямаше възможност да събере опит, бе затворник в дома си.   Залисана в изчисленията си, доколкото можеше да ги прави, или по-точно несигурните си мечти, прозорецът зад нея се отвори. Падаше към земята, изритана от портите на Рая.