Всичко, което не исках да имам

Пролог

*4 Септември 2013 г. *
Ръцете ми започваха да се потят, краката ми да треперят и не можех да го скрия. Това щеше да е първият ми път на голямата сцена, "Конкурс за млади пианисти: Лондон" е името на кошмарът, на който ме подложиха родителите ми и учителят по пиано. Не можех да скрия капките пот по челото си или това, което озадачаваше останалите хора беше крехката ми възраст, бях само на 10 години и може би това, че участвам в конкурс за тийнейджъри не бе прието топло от съперниците ми. Майка ми бе в добри отношения с един от организаторите и след като комисията определи, че имам "невероятен талант" не могли да изпуснат възможността да ме покажат на публиката. Аз не исках това, стигаха ми усмивките на мама и татко, докато слушат изпълненията ми.
Настъпи моментът. Моментът, в който все едно заставах пред Портите на Ада и Дяволът щеше да реши дали ще вземе душата ми или ще се върна към безгрижието. С несигурен поглед и плавни крачки запристъпвах към стълбичките за сцената. Дървените плоскости леко поскръцваха, сякаш крещяха от болка. С всяко стъпало крачките ми започваха да стават малко по-сигурни, качих се на сцената и з аоглеждах публиката да намеря родителите ми или поне баба, която щеше да дойде. Срещнах бърз поглед с мама и тогава се започна.
-Номер 8 - Макейла Силвър - предполагам каза член от комисията , чиито места не можех да намеря заради тъмнината, но след леките аплодисменти разбрах, че нямам време за това. Видях красивия черен роял по средата на сцената и като че ли забравих всичко останало, изгладих бледо розовата си рокля и пристъпих към инструмента. Столчето беше нагласено предварително, за мое щастие и след като седнах видях и партитурите на творбата пред мен. Фредерик Шопен - Балада No4, една от най - чувствените творби, които съм научила. Толкова пъти съм го свирила сама в стаята си, само защото се удивявам от красивия звук, който аз създавам. Затворих партитурата. Познавам нотите, както дланта си. Започнах с изпълнението и в момента, в който пръстите ми докоснаха клавишите, напрежението започна да избледнява във въздуха заменено със звука от рояла, който сякаш разсичаше всяка малка молекула в залата.Усещането винаги ми се е струвало неземно, Понесох се върху вихрушката на музиката и започнах да играя с нотите.
Последната нота вече бе отекнала във въздуха и след лека пауза ушите ми бяха погалени от силни аплодисменти. Напълно бях забравила къде съм. Изправих се, поклоних се и с облекчена усмивка слязох от сцената.

*2020 година*

-Как ти се струва мястото, миличка? - каза майка ми искайки одобрението ми
-Страхотно е! - казах аз с плаха усмивка, гледайки новата ни къща. Беше малка, един етаж с две спални и една баня. Но с майка ми можехме да си я направим уютна.
- Не мога да повярвам, че сме далеч от Лондон. И аз и ти израснахме там, но ти си само на 17, имаш още много да видиш от този свят. - майка ми си пада по изказванията за богатството на младостта, понякога се чудя дали не е от годините, въпреки че не е толкова възрастна.
- Смятам, че Америка има какво да ни предложи, мамо. - казах, слагайки чантата си на масата в кухнята
- Радвам се, че мислиш позитивно за Атлантик Сити, градът наистина е прекрасен, точно като за нас. - тя ме прегърна и ме целуна по челото. - Обаче стига приказки, имаме да вършим работа, много чистене ни чака, вече едвам дишам. - мога да нарека майка ми маняк на тема чистота, не бих се учудила ако наистина не може да диша.
-Мога ли да изляза да разгледам? - попитах
-Разбира се, само не се отдалечавай много!
- Плажът е на близо, така че няма опасност. Няма да се бавя! - взех чантата си и излязох през вратата.
Беше тихо навън. Вече беше средата на Август. Навън беше слънчево и топло, не като у дома в Англия,където чадърът ти е неизменна част от тоалета за деня. Имаше малко хора по тротоарите, всички те бяха усмихнати - майки с деца, групи тийнейджъри или възрастни хора. Кварталът, където е къщата ни беше страхотен, тихи улици със семейни къщи и обсипани с цветя дворове, плажът беше на 4 или 5 пресечки разстояние. Пръстите ми докоснаха мекия пясък, който явно бе изстинал, защото вече беше залез слънце. Взех маратонките си в ръка и се приближих до морето. Гледката бе успокояваща, би могла да потуши притеснението ми от цялото преживяване с преместването. Радвам се, че на пуснахме Англия, в последните месеци мястото изсмукваше живота и щастието ни като пиявица. След като татко почина преди 4 години нищо не беше същото мама беше спряла да е така жизнерадостна, а и аз загубих усещането си за сигурност... Той беше нашият щит, ние бяхме крехки яйчица, а той орелът, който ни пази. След това трябваше да се справяме сами, но семейната ни къща не спираше да ни връща спомени, дори когато мислехме, че можем да продължим напред, накрая приключвахме рухнали на земята. Животът ни беше тръгнал към пропастта наречена "безмощие". И мотивацията, която намерихме ни доведе тук с надеждата за нов живот.
Залезът беше невероятен, наблюдавах го мислейки си как слънцето е като щастието, може за момент да се скрие, но след това пак те намира и те обгръща с цялата си топлина. Реших да тръгна обратно към къщата, която скоро искам да наричам "дом".