"Търсиш нервите ми друже, те са в пепелника
преброй двайсе' клечки от кибрита и това ти стига.
Пореден ден отритнах, вечерта му ме настигна
и не спря да спира в чашата да сипва. 
А живота ни връхлита, зад прозореца е тихо
взирам се прикрито, но какво откривам -
красотата омърсена, добротата озлобена,
любовта ни вероятно - отдавна осребрена. 
И въздишам на моста на въздишките,
а усмивките ни са просто навик на движение на пореден лицев нерв.
Страх ме е от смъртта, защото свикнах с живота
той ми се натрапи и сега из него бродя.
Но прегръщам го силно, със стиснати юмруци
понякога се мръщи - не вървя в посока обратната на вкъщи
може би така е редно,
да споря със съдбата си изглежда безпредметно.
На времето съм поданик, както и ти,
на лъжата заложници... нали към върха вървим
миналото - овехтял, претъпкан и прашлясал скрин,
a ключа е въпросителен 
Простих на любовта си, че вечно се пилее,
ще простя и на годините, за да помъдрея.
Изпих част от мъката, стъпках препоръките,
дадох шанс на думите, за да ме надживеят.
за да пребъде тя - мойта' непреклонна личност,
дишаща в ритъма на всичко безгранично,
плуваща към бъдещето - кораб в океана,
но дали съм капитана, дали в компаса си имам вяра. 
Дали пред себе си признавам,
че сбърках много в процеса си на остаряване.
Съзнавам, съзнавам, че съм просто простосмъртен,
но тук съм пред теб живот.... да се прегърнем. "


"Je t'aime plus qu'hier, mais moins que demain"