Тя ме познава най-добре от всеки друг.
Не бих я нарекъл най-добра приятелка. 
Цяло чудо е че все още ми пише   след всичко,
което и причиних. 
  Сякаш стои там и ме гледа неказвайки нищо.
Знае че я лъжа за някои неща но продължава да стои.
Зная, че я боли но продължавам  да го правя и да я гледам как ме гледа. 
Усещам как гори отвътре.
Не знамнищо за нея, 
Не ме допуска до себе си. 
Тя е като черно бяла лента без звук.
Като един мираж,
до когото искам да се докосна, но ме е страх да се доближа защото не искам да я наранявам повече.
 Опитвам, но имам чувството, че колкото повече я отбягам толкова повече се сблъскам с нея.
 Винаги, когато я мразя 
го правя само за да се отръпна Колкото повече се отдръпвам толкова повече ми липсва. Колкото повече ми липсва толкова повече я обчам ;-; 
 Лъжа я, 
като и показвам, 
че я мразя а всъщност е точно обратното.
Опитвам се да й покажа,
какъв боклук всъщност
е възможно да съм и да бъда. Не искам да я нараня, като и губя времето с мен 
мамка му изповядвам се, 
а картината в главата ми започва да се избистря
сърцето ми отново започва да тупти в ритъма на гласа й ;-;