Честно казано не желаех да ме изберат...направих го заради мама. Целия този стрес да чакаш да ти се обадят и да се готвиш за интервю ме побъркваше. И просто исках да не ми се обаждат изобщо или да ми пишат, че не ме одобряват, за да мога да търся нещо друго и да е някак по лесно. Просто все пак опитах и ако до средата на септември нищо не станеше...мислех просто да спечеля малко време и да си почивам дотогава. После щях да се захвана в някакъв магазин да работя вероятно и някак се надявах да не е много натоварващо. Знаех, че тази работа, за която кандидатствам в момента е трудна, макар да ми харесваше донякъде....имам своите притеснения, че няма да се справя. Изпитвам и ужасно усещане, че ще се изложа като на предното интервю и те ще ми се смеят както стана на предишното интервю. Иска ми се просто кошмарът да свърши и да стане средата на септември, за да мога да търся нещо друго. Просто не е, че съм мързелива, но ми е някак тъжно, когато ти си тръгна. Не ми се работи много, защото без теб животът някак няма смисъл. Нямам мотивацията и куражът, че ще се справя и много ми се плаче. Просто знам, че не е за мен и ще се проваля. Знам го много добре. Че тази работа не е за мен, но все пак исках да видя дали ще стане нещо. И просто много ми липсваш, иска ми се някой ден да дойдеш и да ми простиш. Много те обичам и дори да сме само приятели, ще го преживея, но ми е гадно, че не мога да те виждам, не знам къде си, не знам какво правиш. Днес някак отново плача за теб. Много ми липсваш. Много те обичам и много се привързах към теб и не разбирам как толкова лесно си тръгна просто така.