През последните няколко дни препрочетох всичките си истории в хронологичен ред и признавам, беше доста забавно. Наясно бях колко зле е било писането ми в началото (не че сега съм Шекспир), но пък от друга страна беше интересно да видя промяната в стила си и напредъка - ако не друго, то вече не използвам клишета от сорта на богати родители, които никога не са си вкъщи (не мога да повярвам колко от героите ми в „Спасителите“ са богаташчета без надзор)
Честно казано, смятах да изтрия първите си истории, защото чак ме беше срам да ги гледам. Сега обаче, като ги препрочетох, осъзнах, че не са били зле за едно 14-15-годишно лапе, за което кейпопът беше смисълът на живота му. Също така, доста се посмях, докато си четох „Спасителите“. Бозичка, бозичка, но ето, че ме занимаваше през последните скучни работни дни.
Върнах се доста назад, в началото на далечната 2016, когато започнах да пиша. За момент дори се почувствах отново на 14, когато любуването на „сексави корейци“, както ги наричах, ми носеше достатъчно щастие. Хубави времена. Леко ме хвана носталгията.
През тази същата далечна 2016 планирах, че докато завърша гимназия, ще съм научила корейски и ще съм спестила достатъчно пари, за да си подаря екскурзия до Южна Корея с най-добрата ми приятелка. Вместо това си купих обеци на Сваровски (и то с парите от бала, абсолютно нищо не спестих за тези 5 години). Корейски все още не знам. Сега си поставям същата тази цел за завършването на университета, пък да видим за какви бижута ще си пръсна парите след 4 години.
Това всичкото не ви беше кой знае колко необходима информация, аз просто исках да си споделя с някого.