“И какво значение има, ако всички, за които толкова много тая надежди да те обикнат истински, сетне осъзнаха, че твоят край е дошъл? И си мислеше, може би, че виковете им от агония ще екнат дълго време, че сълзите им ще напояват почвата тей, както дъждът никога не би успял дори…
Ръцете им милувка не помнеха. Макар и да осъзнаваха веке колко липсваш, колко далеч си от тях, твоето отдавна изстинало тяло бе чудо за точно три дена - окичиха цветя на, ако не се лъжа, дори не бе гроб, а купчина от камънаци, защото инак може би щяха да се чувстват гузно, ако не бяха показали поне малко уважение към духа ти. И след това всеки продължи бавно и полека да поема глътките въздух, от този, до който сама избра да не се докоснеш повече.
Файда няма от самоубийството ти. За чест ли го направи, не знам и не искам да знам. За да спреш да любиш, каквото си любила досега може би - не ми е работа да питам.
Файда няма от нищо, ако твоето тяло, което в последните три дена лежеше до водата, която усилено го буташе от себе си като ядосано дете, бе единственото нещо, което те обичаше повече от всичко, обичаше немирно и истински още от преди да изгниеш…
И от опитите си да им покажеш, че ти си някоя, остана същата за тях. Файда никога няма да има, защото ти постави точката, която те просто не посмяха сами да сложат. И ако това бе причината ти да отнемеш най-ценното за теб, то тогава се радвам, че веке си просто червей под земята. Може би трябваше да умре един човек, за да се роди поезията, от която се нуждаеше ти самата.”
- До Сибил, откъс, който сигурно няма да редактирам или публикувам допълнително
