Между двата свята

1 част: От обикновено момиче към лоец на вещици

2 глава. Отново вкъщи

Оливия никога нямаше да забрави този ден. Но когато отново срещна ловците, този спомен остави още по-голям отпечатък в нейното съзнание. Тя не се боеше от тях, но и не искаше да става като тях. Добре знаеше, че те нямат дом и се скитат по улиците сами, което предизвикваше у нея съпричастие и състрадание. Въпреки това ловците на вещици бяха убийци. Стотици магьосници и магически създания умират заради тях.

-                    Не искам да съм като вас! – ядоса се Лив. Вие не сте нищо повече от едни най-обикновени убийци.

-                    Не знаеш какво правиш. Виждаш магията навсякъде, дори без да без да го искаш – каза Саймън, като гневно размаха ръка във въздуха. Зъбите му се оголиха, а неговият безчувствен, яростен поглед се впи в очите на Оливия.

-                    Признавам. В онзи ден наистина видях вещицата и върколака. Но те бяха най-обикновени хора. Не мога да разбера защо ги убивате?

-                    Защо ли?! – учуди се от нейни те думи ловецът на вещици. – От тези, които притежават магическа сила, можеш да очакваш всичко. Няма как да знаеш какво ще направят. По добре е да ги няма.

-                    Това не е редно. Вълшебниците също са хора като нас. И те имат право да живеят. Не знаете какви са, плашат ви способностите им, нещата, които виждате в тях, затова за вас е по-добре да ги няма – Лив не отстъпваше на Саймън. Тук беше нейният дом. Не можеше да си отиде.

-                    Лив, ако не бъдеш обучена, някой все някога ще разбере каква си и магьосниците ще те убият. Те не знаят дали си направила нещо, но това, че си ловец им стига. – опита да я обеди за последен път, но тя отново отказа:

-                    Вие не постъпвате ли по същия начин. Съжалявам, но аз отказвам да бъда… една от вас.

Това бяха последните й думи. След като го каза, тя се обърна с гръб към тях и потегли напред. Вече на усещаше, че са някъде наоколо. Успокои се. Пулсът й се забави. Чувстваше се по-спокойна, но един слабичък, писклив, но и нежен вик наруши това спокойствие:

-                    Пу за теб! – това беше малката Сабрина, за която Оливия беше почти забравила. – Сега ти трябва да жумиш и е мой ред да се крия. Хайде!

Лив се беше отплеснала. Мислеше за нещо друго. Имаше чувството, че отново ще се срещне с ловците на вещици. Но радостното, звънливо гласче на сестра й я изкара от този нейн хипнотичен транс.

-                    Боя се, че нямаме време за още една игра – опитваше да се измъкне от това място и да се прибере у дома си възможно най-скоро. – Трябва да се прибираме… веднага. Закъсняваме.

Близо до градския парк имаше трамвайна спирка. Те се качиха на трамвая и след около десетина минути вече бяха вкъщи.

Когато минаха през входната врата на дома си и прекрачиха прага на къщата си, Сабрина се втурна да прегърне майка си и да седне в скута й.

-                    Как мина денят ви в училище? – попита майка им, след като по-малката й дъщеря се беше настанила в нея.

Лив, без да каже нищо, бързо избяга и се качи горе в стаята си, като тръшна вратата след себе си.

-                    Какво й става на сестра ти? – попита майката.

-                    Май се бяха скарали със Сиара. Нямам представа защо – каза жално малката Сабрина.

-                    Сестра ти и Сиара съвсем скоро ще се сдобрят.

-                    Наистина ли, мамо?! – успокои се малкото момиче и се качи горе в малката си очарователна детска стая.

Преждевременно Оливия стоеше затворена в стаята си и докато пишеше домашните си, размишляваше върху днешната случка. Минаваше осем вечерта. Пълен мрак се извисяваше над големия град. Единствено ярко светещата луна на небето огряваше пустите улици. Дебел, гъст слой облаци покриваше небето с изключение на една празнина, която очертаваше нещо като дупка, заобикаляща вълшебната луна, която единствено изпъкваше върху монотонната нощ, изпълнена с гъста, тежка мъгла.

Изведнъж един, изпълнен с мелодия, глас наруши приказната тишина на поглъщащата града тъмнина. Когато спря да се чува, запискаха звучно няколко аларми на коли в един удивителен синхрон. Но точно в този момент същият гласец се чу отново. При второто повтаряне се позна, че говори някое младо момиче, а в следващия миг русо момиче с очарователна къса коса се подаде от прозореца на къщата, която беше точно до тази, в която живееше Оливия.

-                    Хей, Ливи! Какво става? – извика същото момиче с онзи звънлив и мелодичен глас.

Вече на трето повикване Оливия обърна и зърна другарката си Кейтлин. Тя се опита да прикрие тревогата си от скорослучилите се събития зад весела, прекрасна, добронамерена усмивка. Главата й се подаде през прозореца. Нейната спусната дълга руса коса се свлече пред раменете й и почти закри лицето на Лив. Отвърна на поздрава на Кейтлин:

-                    Здравей, Кейт! Как си?

-                    Как да съм? Бях на училище, учителите ме дразнят, особено тая по рисуване, големият ми брат се държи като тъпак… В днешния ден нямаше нищо ново за мен – нехайно и сякаш на смешка отговори Кейт на любезното поведение на Лив.