VII
Когато Борис излезе от Торосян, шофьорът, предупреден по телефона, го чакаше с колата пред входа. Валеше сняг — тих, пухкав, на едри парцали — и бялата му пелена изпълваше минувачите с възбуда и радост. От зданието на Ректората излезе тълпа от студенти, които веднага започнаха да се бият с топки. Едно луксозно куче, пуснато на свобода, изтича стремглаво по тротоара, спря се за миг и хукна обратно към прислужницата, която го беше извела на разходка.
Борис седна в колата. Сивите вълнени завески на прозорчетата бяха напоени с дъха на лаванда — парфюмът на Мария. Над седалището стоеше прикрепено букетче от карамфили. Това бяха приятни следи. Мария ги оставяше нарочно, когато използваше колата, за да напомня за себе си.
Снежинките се лепяха по стъклата на прозорчетата. Борис гледаше как се стопяваха и превръщаха в нежни капчици вода. Стана му приятно и леко. След това изведнъж, по силата на контраста, той си спомни за мрачните дни на първия сняг, когато се прибираше в къщи с продънени обувки и мокри крака. Учителят по латински беше тъй беден, щото купуваше обувки на синовете си само на две години веднъж, и първият сняг се посрещаше от семейството винаги с досада. Но сега всичко това се стори на Борис като полузабравен, кошмарен сън. Сега той беше собственик на „Никотиана".
Автомобилът стигна до хубавата му къща. Един слуга отвори бързо вратата на главния вход и Борис влезе в преддверието. Тази къща, съвсем нова и модерна, беше подарък от татко Пиер на младото семейство. Тя се намираше достатъчно далеч от къщата, в която остана да живее вдовицата му. Госпожа Спиридонова не можеше да прости още плебейския, чиновнически произход на зетя си.
От преддверието се виждаше вътрешността на първия етаж: обширен хол, трапезария, салон и зимна градина. Една извита дървена стълба, украсена с големи керамични вази и субтропични растения, водеше към втория етаж. Мария беше разигравала месеци наред архитекти и декоратори, докато нареди всичко в издържан модерен стил.
Борис изпита доволството, което го обземаше при всяко връщане в къщи. Колко хубав беше домът му!... Луксът и модерните удобства се съчетаваха идеално с прави линии, с удължени четириъгълници в нежен колорит. Вътрешността наподобяваше простото, но неповторимо и елегантно облекло на Мария. Борис си представи акварелното й, бледно и възгрозничко лице, слабото тяло и дългия, стегнат в кръста пеньоар от тежка розова коприна, с който ходеше из къщи. Обзе го слабо вълнение, което приличаше на нежност. Мария нито го отегчаваше с упреци, нито му пречеше в работата, нито му изневеряваше. Впрочем тя не беше красива и след омъжването й обожателите я забравиха изведнъж. Живееше уединено, вече почти не свиреше и може би страдаше от мисълта, че нямаше да има дете. Борис почувствува угризение. Той си спомняше за нея само когато се прибираше в къщи.
— Госпожица Зара е тук — съобщи слугата.
— Къде е? — бързо попита Борис.
— В малкото салонче.
— Добре.
Зара чакаше от половин час. Мария беше отказала да я приеме горе. Между двете приятелки от колежа сега съществуваха само хладни, официални отношения. Борис се съблече бързо и влезе в малкото салонче до преддверието.
— Така — произнесе той вместо поздрав.
Зара хвърли ядосано стария брой от някакво английско списание, който прелистваше.
— Госпожата може да се държи по-учтиво — каза тя почервеняла от гняв. — Не съм шивачката й да ме водят тук.
— Казвай!... — сухо произнесе той.
Зара го погледна възмутено.
— Понякога и двамата ставате съвършени простаци... Маниачка и парвеню!
„Уличница" — помисли Борис. Но се овладя и зачака. Лицето му беше станало неподвижно като мумия. Веждите на Зара трепнаха неспокойно.
— Какво значи това? — попита тя с променен глас.
— Нищо!... — Той се усмихна вероломно. — Мария е болна.
— Никак не ме е грижа за това!... — Зара бързо възстанови нахалството си. — Разглезените дами заболяват най-често от безделието и глупостта си.
„Същинска уличница" — пак помисли Борис. Бедуинските очи на Зара обхванаха злобно и тъжно прекрасната обстановка. Стори й се, че ако притежаваше всичко това, може би нямаше да бъде тъй подла. Но подлостта сега я изпълваше със злорадство.
— Какво ново? — попита Борис.
— Нищо особено!... Снощи бях на приема в легацията и фрау Тренделенбург ме представи на мъжа си. Говори прекрасно английски... Хайлборн очаква всеки момент да го отзоват, а Лихтенфелд е гамен и половина... Почвам да мисля, че тоя тип има нещо общо с Немския папиросен концерн.
— Така.
— Ти подозираш ли?
— Не.
Веждите на Зара пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи.
— От половин година в легацията работи една чиновничка... Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите... Но е проста и глупава като тиква.
— А какъв е тоя Кршиванек?
Върху лицето на Зара се появи уплаха.
— Кршиванек ли?... Не, не зная!... Кршиванек!... Чакай, спомням си... Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.
— Занимава ли се с тютюни?
— Не, не зная. Но мога да науча.
Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.
— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя. — Научи ли нещо ново?
— Не — мрачно отговори Борис.
— А с Барутчиев докъде стигна?... Позволи ми да оправя вратовръзката ти... Така!... Той също беше на приема.
— Отказа да ми помогне.
— Но ти... — Зара се поколеба.
— Какво?
— Разчиташе много на него, нали?
— Кучка!... — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?
Зара побледня.
— Нищо не разбирам... Каква е тази глупост?
— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.
— Борис!...
— Махай се веднага оттука!...
— Това са клюки!... Виждала съм го само два пъти у Вагнер... Спомняш ли си го?... Представителят на анилинови бои?
— Махай се веднага оттука!...
— Изслушай ме!... Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа... Честна дума!
— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!... Чуваш ли?
— Апартамента ли?... — Зара настръхна — Апартаментът е мой.
— Не. Не е твой.
— Какво говориш?... Татко Пиер ми го подари.
— Не. Не ти го е подарил.
— Борис!... — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?
— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полицията.
— Кой?... Ти и Мария ли?
— Акционерите на „Никотиана".
— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жално и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!
— Нямаш крепостен акт.
— Ще го извадя.
— Той е изваден и е у мене.
Сълзите вече течаха по хубавите нежно-мургави бузи на Зара.
— Ти... вие с Мария... сте чудовища... Има съд.
— Съд ли?... — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?
— Да!... — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност.
— Ще изложа тъста ти... жена ти, на която бях приятелка.
— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе?... Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!... Да, води дело, ако искаш... Законът ще те изхвърли по-лесно.
Лицето на Зара се изкриви, устните й затрепераха. Никога опасността да пропадне, да бъде отритната от пиршеството на живота, не я беше заплашвала тъй силно. И то тъкмо сега, когато бе наредила най-сетне живота си, когато я канеха и уважаваха навсякъде, когато с парите, които печелеше, можеше да играе ролята на независима жена от висшето общество... Колко глупава беше тази история с Кршиванек! Нима трябваше да се отказва от Борис срещу паница леща?... А той беше същински демон, не познаваше милост.
Зара се наведе и заплака тихо.
— Какво ще спечелиш?... — хълцаше тя. — Защо е всичко това?
— Защото си мръсен червей — каза той. — Защото си неблагодарна и подла като всяка уличница... Очаквах да извършиш всичко друго, но не и това.
— Борис!... — прошепна тя внезапно.
Очите му се втренчиха студено в мокрото й разплакано лице.
— Борис!... — продължи тя с ободрен глас. — Чакай, остави ме да говоря!... Аз мога да обърна всичко в твоя полза... Мога да ти кажа неща, с които да провалиш напълно Кршиванек...
— Гад!... И мислиш, че ще ти повярвам?
— Моля те, изслушай ме докрай!... — В очите на Зара се появи израз на просветление. — Фон Гайер и Прайбиш са отдавна тук... Живеят в една вила в Бояна и разучават сведенията за нашето стопанство, които им дава Тренделенбург... Лихтенфелд вече плува в наши води, но фон Гайер и Прайбиш упорствуват... И Кршиванек е решил да устрои на Прайбиш шантаж...
— Какъв шантаж?
— С жени... Той ще го фотографира, когато гуляе с жени, и ще изпрати снимките в Берлин... Най-малкото ще го заплаши с това.
— Кои ще бъдат тия жени?
— Едната съм аз... Разбираш, нали?
Гласът на Зара бе станал тих. Той звучеше тъжно, почти горчиво.
— Така!... — ехидно произнесе Борис.
Той запали цигара и седна на едно кресло. Умът му почна да работи като сметачна машина. Зара използва момента да се напудри и заличи следите от сълзите си. Борис не беше възмутен, а само смаян от глупостта и детинския похват на Кршиванек. И ако последният действително се опитваше да направи това, провалянето му щеше да бъде катастрофално.
Когато Борис повдигна глава, Зара се беше вече напудрила.
— Аз съм готова на всичко, което искаш — заяви тя тихо.
— Добре. Ако действуваш умело, ще получиш крепостния акт и установеното възнаграждение през тази година... но ако изиграеш нова подлост и Кршиванек не предприеме нищо, няма да си намериш място в София... Разбираш ли ме?
— Да... — някак отчаяно произнесе Зара. — Какво трябва да правя?
— Ще вършиш всичко, което ти каже Кршиванек. Останалото е моя работа... Върви си сега!...
Той я изпрати до вратата на главния вход, след това отиде при телефона и се свърза с Барутчиев.
Гласът на Борис беше рязък, сякаш даваше заповед:
— Искам да ми уредите веднага лична среща с фон Гайер... Можете да присъствувате и вие.
— Добре — отговори Барутчиев. — Аз се канех да му говоря вече за вас.
Борис остави слушалката и бавно тръгна по стълбите за втория етаж. Сега той не мислеше нито за Кршиванек и Зара, нито за фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд. Съзнанието му беше обхванато само от това, че „Никотиана" можеше да доставя на Немския папиросен концерн годишно десет или дванадесет милиона килограма тютюн, че той можеше да стане най-богатият човек в България, много по-богат от татко Пиер и туберкулозния Барутчиев. А после?... После върху хоризонта на мечтите му се очерта новият грандиозен етап. Той щеше да основе филиали в чужбина, да командува банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.
Но изведнъж той се спря.
При последното стъпало, облегната с ръка върху лакирания парапет на стълбата, стоеше Мария. Очите й следяха бавно изкачването на Борис. Когато той се изравни с нея и се наведе да я целуне, погледът й остана все така втренчен, сякаш в личността му беше открила нещо ново и неочаквано, което я поразяваше. Дори тя направи леко усилие да се изтръгне от прегръдката му. И тогава Борис съзна изведнъж, че тя беше чула разговора му със Зара. Бледосивите й очи го гледаха неподвижно, с някаква странна вцепененост.
— Нима ще вземеш участие във всичко това? — попита тя глухо.
— В кое?... В глупостите на Зара и Кршиванек ли? Просто ги оставям да вършат каквото са намислили... В търговията не мога да се грижа за морала на другите.
— Но това не е търговия!... Това е шантаж! — произнесе тя тихо.
— Нямам нищо общо с него.
— А се готвиш да го използваш... Дори насърчи Зара с обещание за подаръци, вместо да го предотвратиш.
— Добре!... — засмя се Борис. — Откъде знаеш, че няма да го предотвратя навреме?
— Но само защото имаш изгода от това... След като тикна една покварена жена към още по-голямо падение... след като се унижи да преговаряш с нея... след като се изравни с Кршиванек...
Гласът на Мария се задуши от негодуване.
— Когато се боря с подлеци, не мога да избирам средствата.
— Не се ли гнусиш от калта им?
— Уличната кал може да изпръска всекиго.
— Борис!... — гласът на Мария стана отпуснат и тъжен. — Татко имаше хиляди недостатъци, но не постъпваше така... Не съзнаваш ли, че Зара става подла, защото животът я поставя в безизходност? Не падаш ли по-ниско от нея, когато използваш това?
— Та нима баща ти, когато я направи своя любовница, не действуваше именно така?
— Да, но не я използваше другаде... Постъпката му се дължеше на личен каприз. Във всичко останало пазеше достойнството й на жена.
— Значи, от кавалерство към уличните жени трябва да позволя на един подлец да изиграе „Никотиана"?... Хубава работа!...
— Предпочитам това.
— Аз пък „Никотиана".
— Ами достойнството ти? — мрачно попита тя. — Спечелваш играта, като изнудваш една беззащитна, паднала жена. Тя нямаше да ти признае постъпката си, ако не я беше заплашил с отнемане на апартамента.
— Исках просто да се запазя от нея.
— Нямаш право.
— Как да нямам право?
Очите на Мария бяха добили внезапно кух, лишен от съдържание израз.
Борис трепна. Той се натъкна пак на онова странно нещо, което наблюдаваше у Мария от една година насам. Тя ставаше все по-меланхолична, по-саможива и като че оглупяваше. Беше изоставила музиката. В мисълта й понякога се появяваха празнини, лишени от всякаква логика. Отначало това го дразнеше, после започна да го безпокои. В същото време у нея настъпваше и физически упадък. Тя ставаше все по-бледа, прозрачна и тънка. Кожата й беше добила болезнен, жълтеникав оттенък, а под очите й тъмнееха сенки и бръчици.
— Нямаш право!... — с чудновата и тъпа упоритост повтори Мария.
— Но, мила, съзнаваш ли какво говориш?... Ако някой те удари, няма ли да реагираш?
— Апартаментът е на Зара — произнесе тя. — Когато татко умираше, той ме извика насаме и ми каза да отстъпим този апартамент на Зара. Крепостният акт остана у нас. Помоли ме да го прехвърлим върху нея, когато всичко се забрави, за да не я изложим и да не дразним мама.
— Добре!...
Борис отдъхна. Сега той мислеше само за Мария. Мисълта й отново беше потекла правилно. Но след малко тя произнесе пак:
— Ти нямаш право да се пазиш от нея.
— Защо?
— Така.
— За Бога, обясни ми!... Защо Зара да ме шпионира и издава на неприятелите, а аз нямам право да се пазя от нея?
Бледосивите очи на Мария трепнаха отново с кух, безпомощен израз. В тоя миг у тях липсваше всякакво съзнание за причинна връзка. И Борис почувствува пак тревожната пукнатина на мисълта й.
— Мария!... — Той я притисна към себе си. — Обясни ми, какво мислиш в този момент?... Татко Пиер е оставил апартамента на Зара... Добре, ще й го дадем. Но защо да й позволя подлости, които ми вредят?... Защо да нямам право да се пазя от нея?... Разбираш ли какво те питам? Обясни ми връзката между двете неща! Кажи някакъв довод!... Разсъждаваш ли, Мария?
Той я разтърси. Но сивите й очи го гледаха тъпо. В стъклената им неподвижност прозираше някаква страшна празнота. И тогава той съзна пак, че нишката на мисълта й продължаваше да бъде скъсана.
— Мария!... Мария!...
— Какво искаш? — попита тя внезапно.
— Разсъждаваш ли?
— Да!... Що за въпрос?
Пукнатината на мисълта й като че беше изчезнала изведнъж. Тя го погледна уплашено.
— Какво те питах преди малко? — произнесе той.
— Питаше странни неща... Но понеже татко остави апартамента на Зара, ти нямаш никакво право да се пазиш от нея, дори ако тя се опитва да ти вреди. Не ти ли е ясно?... Защо изкрещя така името ми?
— Мария!...
— Наистина, какво става с тебе?
— Нищо — отговори той.
— Ти се преуморяваш — каза тя съчувствено. — Може би затова не съзнаваш унижението си, като използваш Зара и я тикаш към ново, още по-голямо падение. За тебе тя е подлец, когото трябва да смажеш като другите. Но тя е жена. Нима можеш да смажеш една слаба, беззащитна жена?
Сега тя разсъждаваше пак с кристална, човечна яснота. Мисълта й беше тръгнала по други нишки на мозъка, които не се прекъсваха. Или може би това кратко прекъсване бе вече изчезнало, за да се появи отново, по-дълго и по-страшно, след няколко дни.
— Обедът е готов — каза тя.
Двамата влязоха в малката трапезария на втория етаж и седнаха на масата. Слугинята почна да носи яденето. Говореха за дребни, безразлични неща.
По средата на обеда Мария каза:
— Моля те да направиш нещо.
— Какво?
— Прехвърли следобед върху Зара нотариалния акт. Постави й като условие за това да се откаже от шантажа с Кршиванек. Опитай се да я спасиш.
— Добре — обеща Борис.
Той бе доволен, че Мария не искаше да се натоварва с тая добродетелна постъпка сама. Прехвърлянето на апартамента можеше да се представи пред Зара като великодушен аванс. Нито през ум не му мина да я разубеждава. Нима трябваше да се съгласи с донкихотската глупост на жена си и да пропусне удара върху Кршиванек? Но сега тревогата за Мария го беше обхванала напълно.
— Не мога да разбера само едно — произнесе той предпазливо като лекар, който вкарваше в раната сонда, — защо трябва да мислиш, ако апартаментът е на Зара, че аз нямам право да се пазя от нея? Обясни ми връзката между двете неща!... Има ли изобщо някаква връзка между тях? Моля те, кажи ми!
Той говореше бавно, като натъртваше думите си, а след това зачака отговора с мъчителна напрегнатост. И в двете възможни форми последният щеше да потвърди най-страшното. Ала той искаше да се увери повторно.
Мария го погледна с широко отворени очи.
— Кой е твърдял подобна глупост? — учудено попита тя. Нишката на мисълта й се беше свързала отново.
Борис наведе глава. Нямаше вече никакво съмнение. Ужасната и неизлечима болест на Мария се развиваше с трагична яснота. Борис изпита към нея съжаление, но заедно с това и една особена, непозната досега досада, смесена с чувство на физическо отвращение.
