II част
Бе изминала една година от деня, в който Борис постъпи в склада на „Никотиана" като стажант от интелигентните безработни. Ирина взе матура с пълно отличие и почна да се готви за медицинския факултет.
Градецът вегетираше сънливо и тихо в дребни клюки и благоухание на съхнещ тютюн. Само от време на време хората се стряскаха от някое македонско убийство или внезапни арести на комунисти, които после, оковани с вериги, бяха изпращани към близкия областен град.
В семейството на Чакъра царуваше спокойствие.
Но един горещ ден, към края на август, старшията се прибра за обед в лошо настроение, което изрази още сутринта в дребнава придирчивост към подчинените си. На няколко млади стражари в околийското управление той се скара за немарливо отнасяне към оръжието, на постовия пред общината направи строга бележка, че не е обръснат, а на жена си, която беше приготвила всичко навреме, той викна грубо:
— Слагай масата!... Какво чакаш?
Жена му го погледна учудено, защото масата беше отдавна сложена.
Чакъра седна на мястото си намръщен и разтърка в супата една малка, лютива чушка, от която пълнокръвното му лице стана още по-червено. След това хвърли свиреп поглед към жените, които поглъщаха залъците си страхливо и всеки миг очакваха избухването на бурята.
— Дай гювеча!... — изкомандува той на жена си, а после, още по-строго, изръмжа към Ирина:
— Дай виното!
Двете жени станаха почти едновременно и донесоха гювеча и виното. Гювечът беше тлъст и приготвен както старшията го обичаше: с картофи, със сини домати и малки, лютиви чушки. Като отпи една глътка вино, той пак погледна жените и забеляза, че те почти не ядеха. „Кучки — помисли той гневно. — Ако не се боят от мене, ще се качат на главата ми." Ирина поне се беше качила вече на главата му.
Той се наобедва, запуши и по навик, който беше добил в службата при разпит на арестувани, помълча зловещо, за да изплаши още повече виновния и вдъхне почит към истината. Настъпи оловна тишина, която увисна над масата и накара двете жени да наведат главите си. Майката започна да сгъва кърпите, правейки това с излишно усърдие, а Ирина, леко побледняла, се мъчеше упорито да изтрие с хляб петното от една капка вино върху покривката.
— Срам!... — избуча най-сетне гласът на Чакъра. — В земята потънах, когато ми казаха.
— От какво срам?... Какво ти казаха? — сопнато попита майката.
— И ти ли се правиш, че не знаеш? — гневно кресна старшията.
— Не зная нищо.
— Ако не знаеш, питай хората!... Дъщеря ти е станала любовница на един вагабонтин.
— Я не слушай много какво приказват хората — бързо рече майката.
— Мълчи!... — яростно изрева Чакъра.
Червеното му лице стана мораво, а краищата на устните му се изкривиха надолу и това го направи да изглежда още по-свиреп. Майката стана обидено, излезе от стаята и сърдито тръшна вратата след себе си. Но в малкото вестибюлче тя се спря и доволна от постъпката си, почна да слуша. Тя знаеше, че излизането й щеше да стресне Чакъра и да намали гнева му на половина. Колкото за Ирина, тя наистина трябваше да получи един малък урок. Беше време за това.
След излизането на жена си Чакъра примигна бързо няколко пъти и се почувствува безпомощен. Туй то!... Изтървеш ли веднъж жените, върви ги гони да ги умириш отново. Ах, какъв бой заслужаваха те!... Но после старшията съзна изведнъж, че грубостта нямаше да му помогне за тях. Жена му не беше като тукашните, които човек можеше да набие. Още по-малко това се отнасяше за дъщеря му.
— Какво има, татко? — внезапно попита Ирина.
Чакъра отдъхна. Гласът на девойката беше развълнуван, но невинен и чист. Това накара старшията да попита малко по-спокойно:
— Тази сутрин ми казаха, че си ходила по срещи с Рединготчето. Верно ли е това?
— Да, верно е — отговори Ирина.
Лицето на Чакъра отново стана мораво, вените на слепите му очи почнаха да бият силно и върху челото му се появиха ситни капчици пот. Той не можа да оцени самопризнанието, но запази спокойствие, необходимо за по-нататъшния разпит.
— Откога? — мрачно попита той.
— От миналата есен.
— Къде се срещахте?
— При параклиса.
— А през зимата?
— Вечер, при дървеното мостче, зад склада на „Никотиана".
— На друго место срещахте ли се?
— Не.
— А какви планове имате? — гласът на старшията стана ироничен и зъл. — Този поплювко иска да се ожените веднага, нали?
— Ние нямаме никакви планове.
Чакъра я погледна и занемя. Той беше от старото поколение с пуритански характер и любовта без ангажименти му се струваше подлост, с която някои безсъвестни типове използваха глупостта на жените.
— Значи тъй, никаквице!... — изкрещя той вън от себе си. — Ти си приела да го забавляваш като леко момиче!...
— Знаеш, че не съм... не мога да бъда леко момиче — гордо заяви тя.
— Зная само, че ходиш с просяците на града и хората ми се смеят... Поне да беше някой приличен човек, а не самохвалко и лентяй! Едва го приеха по милост в склада, а бълнува за милиони. Поплювко с поплювковците!...
Ирина наведе глава. Чакъра млъкна, доволен от ефекта на думите си. Той беше ударил дъщеря си по най-чувствителното място — гордостта. После погледна дебелия си старовремски часовник с турски циферблат и направи гримаса — беше закъснял за работа. Стана бързо, опаса сабята си и като хлопна силно вратата след себе си, излезе навън.
