Don't fall in love | with me

VI.

Ако преди месец някой кажеше на Рейчъл, че ще избяга в Токио, изживявайки най-голямата си мечта, далеч от света на сираците, подигравките и безсилието, тя би се засмяла. От малка Рейчъл знаеше, че е слаба и чувствителна. Определяше се като клон, подложен на силен вятър, който се опитва да се задържи за стъблото на дървото, защото няма друг избор, ако желае да оцелее. Но когато ножът опря до кокала, слабостта ѝ се оказа най-голямото предимство — кървящата рана я направи по-силна, принуди я да направи веднъж завинаги своя избор — дали да бъде треперещо пале в краката на своя стопанин или да се рее в небесата като дива птица, която никой не може да улови. Събуждаше се с мисълта, че всеки следващ ден ще става по-хубав и трябва да положи усилия, за да бъде щастлива. Понякога я човъркаше онова чувство — чувството, че е сама на този свят и няма на кого да разчита. Преди не беше така. Макар и да не го е изричала на глас, тя възприемаше обикалящите я сирачета като свое семейство, което се запълва и си отива, но никога не тъжеше, зашото осъзнаваше, че осиновяването е щастие. Когато беше на дванадесет години за първи път усети завистта — вплътяващата се отрова в клетките ѝ, разяждаща и завземаща, която не я оставаше да спи нощем. Бяха осиновили най-добрият ѝ приятел и при сбогуването нямаше и нотка на тъга или съжаление в зениците му, а напротив — те трепкаха игриво, очакващи новото начало. Сякаш нямаше нужда от нея. С времето Рейчъл го преодоля, но не се привързваше към другите. Не искаше да бъде наранена. Като всяко дете и Рейчъл искаше да научи за биологичните си родители и причината, поради която са я изоставили. В съзнанието ѝ често непоканени се натрапваха различни идеи, конфигуриращи "нейната" причина. Дали не са я харесали? Или пък са решили, че не я искат? Или е направила нещо грешно? Била е извънбрачно отроче? Разбира се, осъзнаваше, че въпросите ѝ я съсипват и колкото и да питаше, не получи отговор за тях. Никой от сиропиталището не ѝ сподели, като че ли само нейните родители не са съществували и тя просто се е появила. И донякъде ѝ харесваше мисълта, че отникъде тя е изникнала. По този начин никой нямаше да я е изоставил, а тя щеше да е специална.
Плуваща във въображението си, не забеляза как за миг си е затворила клепачите и е потънала в съня си. Някой я гонеше — бяла сянка, приличаща на слендърмен с черна маска и бейзболна бухалка. Тогава изневиделица я спаси някой, за когото не знаеше нищо, освен че има хубаво лице, дъх на ванилия, а горницата му миришеше на доброта — на сладко, на парфюм и на неустояващи аромати. Той я държеше за ръката и двамата бягаха през магическа гора, в която обитаваха феи и елфи, чудни животни, огнедишащи дракони. Изведнъж картината потъмня и се прехвърлиха в тъмна улица, полумесецът грееше, а проливният дъжд изчисти радостта ѝ, сякаш щастието ѝ бе само заблуда. Студът открадна топлината в сърцето ѝ и жизнеността ѝ. Човекът, който я бе спасил, си тръгна и я изостави сама и безпомощна сред мрака.