Днес станах както всеки обикновен ден. Алармата ми ме събуди , измих си зъбите, облякох се, хапнах на бързо и тръгнах за училище.
Денят мина и щом се прибирах с приятелката ми-Ради, тя ме покани на тази вечерния бал с маски. Съгласих се .
Отидохме в тях да се оправи , а после и у нас. Тръгвайки телефона й иззвъня. Тъкмо тръгнахме да пресичаме.
Тя се спря, аз тръгнах да пресичам. Бяхме на голям булевард, на пешеходната пътека.
Но видях че колите са направили път на пешеходците отсреща и без да се замислям много тръгнах. Вече бях на средата на платното, когато тя ми извика да се спра. Обръщайки се към нея, виждам червена кола, която ме беше блуснала.
Събудих се чак в болницата. Щом си отворих очите лекарите на паника започнаха да ме преглеждат. Аз нищо непомнех. Незнаех къде се намирам. Нито как попаднах.
Щом ме настаниха в стая, чакайки резултатите, майка ми ми обесни всичко.
Каза ми че ме е блъснала кола.
Три дни седях в болница, нез телевизия, без музика, без четене, без рисуване. Беше ми тежко там. Единственото ми спасение бяха посещенията на близките ми: баба, леля, татко, брат ми, приятелите ми.
Вечерта преди да ме изпишат, телефона ми звънна. Непознат номер. Вдигнах. Разбрах че мой стар, отдавна забравен приятел стой пред болницата, очаквайки да разбере в коя стая се намирам.
Много се зарадвах.
