Come with me. / Ела с мен

Моят живот преди!

~Кай

Моят живот започна доста трудно. Мама почина,когато бях на 12. Бях пети клас, достатъчно голям за да разбера какво се случваше, но достатъчно малък за да го преодолея. Не говоря много за това, но всеки път ,когато си спомня нейното лице ме обзема чувство за вина. Тя почина...сама. Аз не бях там, не докосвах ръката и докато се бореше, не бях упора в трудните моменти, а трябваше!
Един ден ,когато се прибирах от училище чух телефонът ми да звъни. Почти никога, никой не ми звъни, за това реших ,че е нещо важно. Вдигнах и чух разтревожения глас на татко. Той беше много весел и лъчезарен човек, поради тази причина се уплаших. Попитах го какво е станало. Последваха две минути мълчание... после чух новината! Краката ми омекнаха,ръцете ми се разтрепериха и по челото ми избиха студенти капчици пот.
Мама беше напуснала този свят!
Това беше най-щастливият, но и най-ужасния ден в моя живот.
* Четири часа по-рано*
-Звънецът би! Хайде, Кай! Сядай веднага... - развика ми се госпожата.
-Сядам, госпожо! - казах аз.
Имахме корейска култура, това беше един от най -унизителни часове за мен. Тъй като имах деслекция, а трябваше да изнасяме речи, беше доста мъчително. Дойде моят ред за проекта...беше на тема " Корейската азбука". Ох, колко много мразех този час.
-Хайде, Джонг Ин! Излизай на дъската моментално!!!- разсея ме тона на госпожата.
-Но...но...но... госпожо!- казах. Заеквах доста и не знаех какво да правя в такива моменти. Обземаше ме паника, но също така се и ядосах.
- НИКАКВО "НО"! Излез веднага, губиш цялото време на класа.
Въздъхнах тежко, взех листа с есето и пристъпих бавно напред. Застанах с лице към всички. Беше шумно в класната стая. Радвах се, защото все пак не всички ми обръщаха внимание. Първоначално ръцете ми трепереха, коремът ме се беше обърнал на обратно, а главата ми щеше да пукне! За бога... беше болезнено, но после се усетих, че Тя е в стаята и се съвзех. Харесвах едно момиче от съседния клас. Носеше красивото име Амбър. Амбър беше руса, със сини очи, като кристали. Беше слаба, но не прекалено, Тя беше перфектна. Тогава тя влезе в живота ми като много важен човек за мен. Даваше ми сили.Усмивката и озаряваше всичко в мен. Беше толкова красива.
-Кай, Кай...Джонг Ин! Глупако, слез на земята. Всички те чакат. - провикна се Лухан. Той беше най- добрият ми приятел. С него и до днес сме неразделни.
-Да..да. Съжалявам!-потвърдих аз. Погледнах към Амбър. После към листа и започнах уверено да чета!
Успях да прочета всичко без никакъв проблем. Дали беше заради Амбър, дали заради орловия поглед на госпожата...не знам, но онзи ден аз преодолях един страх, който беше много голям минус за мен....
Бях толкова горд със себе си. Това беше последният час, затова просто исках да се прибера и да разкажа на всички, че успях...чувствах се прекрасно! От доста време не се бях чувствал така... бях на седмото небе!
-Кай...справи се! ТИ СЕ СПРАВИ ДЖОНГ ИН!!! БРАВО ГЛУПАКО...-изгрещя ми Лухан! За първи път го направи...ТИ НЕ ЗАЕКВАШЕ!
- Хахаха, АЗ УСПЯХ ХУНИ!.. Усмихнах му се широко с белите си зъби и го потупах по рамото. След това му благодарих и се обърнах да взема чантата си от шкавчето. Чантата беше електриково зелена, това бе любимият цвят на мама, на мен и на Амбър. Отворих вратата и излязох.Първо се придвижвах с бавен ход, после леко забързах и докато се усетя... тичах! Имах толкова много енергия в себе си. Точно когато се чувствах НАЙ-ЩАСТЛИВ...всичко се стовари върху мен. От момента на тичане, осъзнах, че съм на земята облян в сълзи.
- Как е възможно-о-о..?!- изхлипах аз на себе си. Толкова много чувства... какво стана с мен? Какво се промени толкова...

~Извинявайте за грешките *.* ~