Бял таван. Хора надвесели се над мен. Движа се, но не знам на къде. Не мога да мръдна. Какво става? Човек се навежда към мен. Старостта бе оставила своите отпечатъци върху лицето му. Нещо висеше от врата му, той ме оглеждаше, ярка светлина ме заслепи, това бе фенерчето му.
- В съзнание е!-каза той на останалите си.
- Какво ще го правим сега?
- Да го затваряме ли?
- Къде е началника?
Групата обсъждаше какво да ме прави, докато аз усещах, че мога си мръдна леко кутрето. Зарадвах се! Количката продължи да се движи. Завой! Вкараха ме една стая. Бели или по скоро почти сиви плочки, миризма на лекарства. Малък прозорец, през който влизаше пожълтяла от минаването си през старото стъкло светлина. Едно легло. Преместиха ме. Единият заповяда да ме вържат. Какво правеха с мен? Защо го правеха? Игла проби кожата ми. Не изпитах болка, не можех! Страхът ми от игли обаче ме накара да движа интензивно единственото, което можех-кутрето на дясната си ръка. Зави ми се свят, най-вероятно от лекарствата. Стана ми зле, но не можех да кажа на никого-езика ми беше изтръпнал. Очите ми се затваряха. Аз се борех и борех, но лекарствата, които бяха във вените ми, бяха по-силни. Тъмнина! Пред мен се появи тя. Моето момиче. Усмихната до уши, сини очи изпълнени с безкрайна радост. Голямата и сламена шапка хвърляше сянка върху изчистеното и изпълненото с щастие лице. Тя ме дърпаше някъде. Отворих очи! Лекар ме преглеждаше. Можех да се движа.
- Къде е тя? Какво стана с нея?
Лекарят ме погледна право в очите, погледът му изглеждаше изненадан, сякаш питаш човек за нещо, което всички знаят.
- Мъртва!
Изтръпнах! Какво ми говори този? Как така мъртва? Какво е станало? Мислех си аз. Сълзи потекоха от очите ми.
- Ти ли я уби?
Моля? Аз да съм я убил, любовта на живота ми! Този не се чува какво говори. Естествено, че не съм я убил. Или пък може и да съм. Не, няма начин! Не знам! Устата ми побърза да отговори преди мозъкът ми да премисли всичко-НЕ. Докторът не ми вярваше. Какво беше станало?
- Намерили са те с нея за това питам! След малко ще влязат и полицаи да те разпитат.
Полицаи ли? Дали наистина аз съм я убил? В главата ми изплува спомен. Море и вълни. Залез! Песъчинки се шмугваха между пръстите ми. Пак тя. Моето момиче. С чанта за плаж на рамо и торба, пълна с кой знае какво. Тя спря. Изпъна кърпата ни и седна. Аз се наместих до нея. Тя не спираше да се усмихва. Небето бе огнено, слънцето се спускаше към хоризонта, знаейки, че никой и нищо не може да го спре. Бях щастлив. Тя се облегна за мен. Главата й идеално си пасваше с рамото ми. Косите и ме галеха нежно. Гледахме залеза. Това и разказах на полицаите, които за разлика от доктора ме погледнаха с доверие. Може би не съм бил аз? Или може би така гледаха всички? Не знам! Какво е станало, защо е мъртва?-попитах аз. Те ме погледнаха изненадано, сякаш аз трябваше да знам.
