ТУРБУЛЕНЦИЯ ОТ ЛЮБОВ

*ГЛАВА ВТОРА*

ДЕЙВИД

Ако в този момент Анабел не плачеше силно в скута ми, вече щях да съм скочил да последвам тази сладка стюардеса, накъдето и да се беше запътила. Елиса. Елиса Белморт. Повтарях си на ум името ѝ сигурно за десети път само за последната минута. Беше истинска чаровница, даваше вид на самоуверена красавица, но само за секунди ѝ пролича колко срамежлива беше всъщност и то дори без да съм направил или казал нищо специално. Тази невинност адски ме възбуждаше. Цялото ѝ присъствие и то само за толкова кратко време, успяваше да ме накара отново да се почувствам като загорял тийнейджър. Каква ирония. Сигурно бях с поне десет години по-възрастен от нея, а бях този, който се чувстваше като дете.

Дори не знам как съм успял да накарам досадната ѝ колежка да се разкара с многобройните си въпросите за напитките. В момента, в който Елиса побягна изчервена към задната част на самолета, аз спрях да чувам и виждам, бях напълно погълнат от мислите и фантазиите си. Дори продължавах да не отразявам плача на Анабел. Какво за Бога искаше това дете? И защо не спираше да гледа чаровното захарче от както се бяхме качили на борда? Не я винях, аз също едвам успявах да откъсна погледа си от красавицата. Косата ѝ беше руса на цвят и беше стегната в огромен кок, очите ѝ бяха пъстри, а извивките на тялото ѝ - божествени! Чувствах се неудобно в панталоните си, дори само при мисълта за апетитното миньонче, което успя да избяга от мен засрамено. Много жалко за нея обаче – през следващите единадесет часа щеше да ѝ се наложи отново да се сблъска с мен и то не само веднъж. Тази мисъл ме караше да се усмихвам като идиот.

Беше време да изляза от жалките си фантазии и да се съсредоточа, върху отговорността, която бях поел. Анабел не спираше да се дере от плач, а аз се държах сякаш изобщо не я чувам. Инстинктите ми не функционираха нормално – нещо, което много рядко ми се случваше. Нямах представа какво трябва да направя. Ако само можеше да говори или поне да разбира какво ѝ говоря аз... Как се очаква да успокоя жена, макар и с бебешки размери, когато тя дори не ми дава възможност да говоря, камоли да ме разбира? Чувствах се безпомощен, нямах идея от какво се нуждае и защо така изведнъж ту започваше да плаче, ту спираше и след това отново и отново. Откопчах детския колан, чрез който беше закопчана към мен и я обърнах към себе си.

- Е, малка госпожице, за какво е всичкия този шум? - говорех ѝ аз на глас, все едно щеше да ме разбере. Тя продължаваше да плаче и изобщо не ме отразяваше. - Може би си гладна? Или жадна?