Разрушена душа

Душа

Разхождах се навън, през нощта видях само
на пейка да седи дете едно.
От очите бистри капеха сълзи. Попитах го :
"Защо плачеш, кой те нарани?"
То се подсмихна с тъжни очи :
' Всеки гърбът си ми обърна, чувствам се сама"
Сърцето ми спря.
Седнах до него и попитах със зачуден глас :
-" Кой би наранил толкова чиста душа? '
-" Всеки, чичо, който няма сърце!
Понякога ми се иска аз да нараня,
за да се почувствам аз добре!
Но зная аз, че не бива, грешно е дори! "
"- Направи го, чадо мое. Защо да страдаш тъй грозно?"
" - Защото сърцето ми не позволява! '
Загледах се напред.
"Как да помогна на клетата душа?"
Защо отказваше тъй инатливо
Защо ронеше напразни сълзи
- "Знам какво си мислиш, чичо.
Но не мога да го понеса.
Бедната си душа да опетня
с нещо тъй грозно и първично
като самата омраза хаотично."
Станах, победен.
За малкото дете
имаше място само на синьото небе.
С натежало от мъка сърце
аз тръгнах, по пътя си продължих
и през цялото време аз я съжалих.
Бедната душа, която тъй нехайно разруших.