Забравени спомени

ПРОЛОГ

Късната есен витаеше навън във въздуха. Улиците гъмжаха от забързаните и изнервени хора. Сивото ежедневие беше превзело всеки един от тях и вървяха като роботи. Само едно младо момиче се открояваше от тълпата. С ярко жълтото си яке, разрошената в небрежен стил коса, няколко кичура падаха свободно пред лицето ѝ, но това не пречеше да се видят красивите ѝ сини очи, в тях ясно се виждаше лека нотка на тъга. Наблюдаше тихо преминаващите хора и се замисли "Защо трябва всичко това да се случва?", в същия момент в краката и се оплете една цветна кучешка каишка. Кучето беше малко и изплашено до смърт. Бяло и пухкаво като сняг.

- И ти ли си оставено на произвола на съдбата? - вдигна го и в този момент забеляза, че една от предните му лапи бе ранена. - Какво ти се е случило? – засмя се на себе си, като че ли очакваше някакъв отговор.

Момичето се изправи и тръгна към една от уличките, която водеше до една ветеринарна клиника, намираща се чак на другия край. - Дано поне на теб да ти намерим дом.

Момичето беше бездомно, не знаеше нищо за себе си и за своето семейство. Откъде идва и накъде отива. Знаеше, че нейния дом сега беше улицата. Не помнеше от кога е на улицата, но за нея беше от цяла вечност.

Вървеше притиснала здраво кученцето под якето, а то от своя страна не спираше да трепери от студ и страх. Тогава една ръка я хвана, ясно и беше, че зад нея стои поредната беда, която я очакваше за това и не се обърна, но човекът беше настоятелно и я хвана още по-силно и я обърна към себе си. Беше някакво непознато за нея момче, но в същото време и така познато, но се зачуди откъде. Кафявите му очи се взираха толкова силно в нея, че тя имаше чувството, че я изгаряха.

- Не ме ли чуваш? - гласът му звучещи спокоен, но също така и доста емоционален. - О, извинявай. - останови, че още я държеше за ръката. - Кучето е мое. Благодарен съм ти, че си го намерила.

- Не съм го намирала. Това куче е мое. - притисна го още по-силно в обятиятата си и продължи надолу към улицата.

- Казвам ти, че кучето е мое. Не е твое. - забърза крачка момичето и в този момент момичето започна да бяга.

След няколко крачки забеляза, че наближаваше една друга уличка, която самата тя не знаеше накъде води, но нямаше избор трябваше да избяга. Беше сигурна, че кучето не беше негово. Интуицията и го казваше - това момче беше от лошите. Трябваше да бяга от него. Той беше опасен за нея. Все повече и повече наближаваше завоя, радостна, че ще му се измъкне се обърна и го погледна. Той беше много далече от нея. По невнимание се блъсна в някого и усети студенина, една различна студенина. Отсрещният човек беше скрил лицето си с маска, беше мъж, погледна я и за миг тя видя, че под маската той и се усмихна. Усети, че нещо не беше наред, коремът я проряза изведнъж. Сведе погледна надолу и видя, че всъщност мъжът беше забил нож в корема ѝ, от болка изпусна кучето, а ръцете ѝ инстинктивно докоснаха раната.

Погледите им се засякоха, за миг тя видя пламък в очите му. Радост. Нечовешка радост, очите му светеха. Тя се опита да каже нещо, но единственото нещо, което излезна от устата ѝ беше струйка кръв, мъжът се беше изпарил.

Вече усещаше как напускаше този свят. Никога не бе предполагала, че точно по този начин ще умре. Но никого никога не е пречила, нито си е имала проблеми с някого от улицата. В квартала, в който пребиваваше беше спокоен и почти нямаше престъпници, като цяло нямаше бездомни хора. Освен тя и един дядо, с когото често си приказваха, но структурата на мъж, който я намушка беше по-скоро на мъж в началото на трийсетте си години.

Много често се чудеше кога ще дойде нейния час, не я беше страх от смъртта, но не искаше да приключи по този начин. Искаше толкова много неща да направи, искаше да разбере истината за себе си и защо всичко това и се случваше точно на нея. Защо нищо не си спомняше от миналото, едва в ранните си двайсет години бива изоставена на произвола на съдбата. Искаше да се влюби, да има семейство и чак тогава готова да умре в собствената си къща. Но реалността сега беше друга, намушката, в някаква безлюдна улица, по която никой не минаваше, а камо ли сега, когато беше късния следобед. По всички останали улици гъмжеше живот, но не и на тази, което на нея и се струваше много странно как хората не я забелязваха. В момента реалността и се виждаше една голяма илюзия.

Свлечена вече долу на земята, едвам подпираща се на едната си страна и внезапно усети две топли длани на бузите, а в далечината чуваше и кучешки лай. Погледът, колкото и замъглен да ставаше видя, че срещу нея стоеше не кой и да е, а момчето с кучето от преди малко. Той и се усмихна, а по бузите му се стичаха горчиви и болезнени сълзи. Сълзи с цвят на кръв. Опита се да си вдигне едната ръка, но безуспешно. Нямаше никаква сила. Нямаше никакво време. Тя вече не беше част от този свят и тя го знаеше. Затвори очи и всичко в съзнанието и стана черно. Пълна тъмнина, от която нямаше никога да се измъкне. Оставаше да живее в нея завинаги. Тук вече беше новият и дом.

Момчето я хвана за китката, за да провери дали имаше пулс, но беше вече прекалено късно, нямаше спасение за нея. Губеше твърде много кръв.

- Не... не е възможно това... - едвам доловим бе гласът му. Кървясалите му сълзи не спираха да се стичат по бузите му, но той знаеше, че в момента трябва да остане цял и колкото се може по-дълго време да се държи, рухнеше ли всичко се проваляше. – Това не трябваше да ти се случва. – бръкна в джоба на коженото си яке и с треперещи ръце извади телефона си. – Идвай по-бързо! – нареди на човека от другата страна на разговора, като не спираше да притиска раната. - Няма пулс вече! Изпуснем ли я това ще е края, за всички. – от другата страна човека му каза нещо и той мигновено се изправи. – Много добре знаеш къде сме. Тя умира!

Очаквам Вашето мнение! ♥