История без име

Нова надежда

     Сещате ли се за онези моменти, в които мислим, че всичко е изгубено и няма как животът ни да стане по-болезнено горчив и тягостен. После изведнъж сякаш от нищото се появява един ярък лъч светлина. Обгръща ни и преобръща резултатът в 1 на 0 за нас срещу живота. Тъкмо когато тази садистична кучка отнеме и малкото щастие в нас, този прекрасен лъч се явява и ни спасява от тъмната бездна , в която сме почти пропаднали.

За мен тази светлина беше Влад. Моята малка надежда, че може и да намеря мястото си в този живот.

Мина седмица откакто станахме приятели, но отношението на другите към мен не се промени. Всъшност започваха все по-ожесточено да ме тормозят, но сякаш бях сляпа и глуха за случващото се около мен. Влад бе опората, която ми помагаше да не мисля нито за обидите, нито за не толкова случайните, глупави номера.

Той ми влияеше по начин непонятен за мен. Премахваше малко по малко тъмнината обзела цялото ми съществуване, но не беше човекът, за който го бях сметнала първоначално. Наистина беше един от най-милите и добродушни хора, които познавах, но не беше момчето със специфичната аура, което накара сърцето ми да спре в първият ми ден в академията.

Това момче и неговите пронизващи смарагдово зелени очи не ми излизаха от умът. Не знаех дори името му, но имаше нещо в него, което ме караше да изпитвам непонятни за мен чувства. Начинът по който се двежеше из коридорите, присъствето му в часовете, отношението му към другите...той беше като една едновременно позната и непозната мелодия за мен. Чувствах се сякаш го познавам от цяла вечност, а всъщност не знаех нищо за него. Това ме побъркваше до такава степе, че всеки път щом го видех всичко загубваше своя фокус. Ние бяхме сами на края на света. Нищо друго нямаше значение в тези моменти. Само аз и той.

.....................................................................................................................................

Както обикновено се тръгвах последта от училище. Влад ми бе предложил да ме изчака и закара, но отках под предтекста, че искам да се разходя, след като излея душата си чрез цигулката.

Истината бе съвсем друга. Не бях свикнала нито на толкова внимание от някой, нито на това да си имам приятел. Имах нужда от малко пространство, дори и с риска до го отблъсна твърде много.

След часове безспирно свирене на цигулката пръстите ми бяха изтръпнали и пулсиращи. Но удовлетворението и насладата от това да свиря притъпяваха болката достатъчно, че да не се оплаквам.

Слизах по стъпалата на главният вход. Погледът ми бе далеч от реалноста реещ се някъде на воля из всепоглъщайкият ме мрак, озаряван единдствено от бледите лъчи на пълната луна. В този момент стъпих накриво и в моментът, в който тряваше да се срещна със студеният цимент нечий силни ръце ме подхванаха предотвратявайки едно наистина болезнено падане.

Изправих се и се обърнах да благодаря на спасителят си и очите ми се срещнаха с чифт смарагдови очи. Не можех да откъсна погледът си от неговият, докато най-накрая не се осъзнах и не смънках:

- Благодаря за помоща.

Той продължаваше да ме гледа съсредоточено, докато накрая не каза:

- Внимавай къде ходиш. Следващият път може да не съм наоколо, за да те спася.

След това си тръгна.

- Хей може ли да знам поне името ти?-извиках след него.

Спря и се обърна. Хвърли ми още един изучавощ поглед, след което каза:

- Слеващият път, когато се видим ще разбереш....