Чудотворната Калинка: Самозванец ПВ

Част 7

Калинката свали шлема си и изхлипа, сядайки на земята.

След двойна проверка на кислорода, Ейдриън свали шлема си и седна с нея.

Те се държаха, плачейки, няколко минути. Ейдриън бе прегърнал Калинката и никога не искаше да я пусне. Той също не можеше да я загуби.

Тя изтри сълзите си. -"Някой казвал ли ти е, че очите ти са зелени?"

-"Е, и преди съм се поглеждал в огледалото.", пошегува се той, -"Така че, да, бях наясно с това обстоятелство."

-"Те са обайващи.", тя го гледаше, -"Никога не съм виждал толкова зелени очи."

-"Твойте очи са свръх сини.", той посочи.

-"Знаеш ли, ти си много по-горещ, отколкото си представях."

-"Благодаря ти?"

-"Моля."

-"Ти си красива, което очаквах."

Тя се изчерви. -"Това ще прозвучи налудничаво, но сякаш сме последните двама души във вселената-"

-"Това изобщо не звучи налудничаво. Знам как се чувстваш."

-"Би ли ме целунал?"

Ейдриън се подчини, като се наведе напред, така че устните му се срещнаха тук, само за секунда.

-"Не, по-скоро така." Калинката сложи ръце от двете страни на лицето му и се наведе.

Тя определено използваше повече език, отколкото Ейдриън очакваше.

-"Не е зле.", тя се усмихна, -"Никак не е зле."

Ейдриън си пое няколко пъти дълбоко въздух. -"Това беше невероятно, Калинке."

-"Маринет."

-"А?"

-"Наричайте ме Маринет.", тя повтори.

-"Наричайте ме Ейдриън."

-"Ейдриън." Думата беше гладка по езика й, капеше като мед.

Може би Ейдриън беше отчаян. -"Може ли да се целунем отново?"

-"По късно.", тя обеща, -"Мисля, че имаме работа."