Седях в стаята си. Пишех за него. Разглеждах снимките му. И плачех. Неодържима. Силна. Погубваща ме. Заличаваща ме. Скръб. Безгранична. Толкова много болка. Той е най-обичаната болка. В онзи момент на слабост и умора,телефонът ми звънна. Беше той. Бях потресена. Рядко се случваше вече той да ме търси,особено толкова късно вечерта. Разтреперих се. Опитах се да си създам сериозно изражение,въпреки че той нямаше как да ме види. Опитах се да стабилизирам гласа си и да го преправя да звучи нормално. Вдигнах.
- Ооо, Радостт. Какво става? - струваше ми се,че беше пиян.
- Ммм, нищо. При теб? Добре ли си? - опитах се да не звуча толкова притеснена,колкото бях.
- Спокойно,добре съм. Аре навън?
- Ти луд ли си, 01:30ч. е. Майка ми спи, не мога да изляза.
- Излез без да разбере. Искам да те видя. Тук са всички.
- Не мога Пепи. Късно е, а и ми се спи. Ще се чуем утре.
- Оффф, хубаво. - чух тежка въздишка. - Лека нощ,дете.
- Лека, Пепси.
- Айде пиши после.
Още не бях казала нещо и вече чувах "тън,тън,тън". Не обичах да ми казва дете. Чувствах се като 5 годишна и си милех, че и той ме възприема така. От това ми стана зле. Отново зароних сълзи. Понякога плачех за най-малкото. Само при мисълта за него сърцето ми забиваше лудо, трудно поемах въздух и пусках пеперудите в стомаха си. Хвърлих се върху леглото,обвих глава във възглавницата и заплаках без звук. Не бях на себе си, от както го загубих. Бях нестабилна.
Загледах се в тавана. Стиснах очи и отново го видях. Завих се и през сълзи заспах с мисълта за него.
На сутринта се събудих с главоболие. Бях свикнала. Оправих се,научих си и постоях отново по гръб на леглото замислена... Стана време да тръгвам към затвора.
Часовете минаваха бавно. Твърде бавно. Сякаш времето е спряло. Но някак си шестият час се довлачи и свърших,след което се запътих към вкъщи. Зачудих се дали ще ми звънне,дали аз да го направя. Глождеше ме. Исках да го видя. Докато пътувах в трамвая, той ми писа да съм след двайсет минути пред тях. Естествено нямаше как да съм за толкова време там,така че се разбрахме като съм в квартала да му звънна. Бях радостна, че той се бе сетил за мен. Прибрах се,захвърлих раницата си,съобщих на мама, че излизам и изхвърчах от нас. Чух се с него и се срещнахме пред магазина,в който работеше Марио. Прегърна ме и ми прошепна нещо в ухото, което накара цялото ми същество да изтръпне.
- Харесваш Марио,нали?
- Да бе,как. - опитах се да вкарам сърказъм,но сякаш прозвуча точно обратното.
Той се засмя,погледна ме и се обърна към останалите момчета. Изтръпнах за миг. Разбрах,че е шега и се присъединих към тях.
