Казахме си здрасти и отидохме да седнем в парка. Седнах до Петър. Той сложи крака си между моите два. Беше приятно да е допрян до мен било то дали само кракът му. Опитвах се да го заговоря, но разговорите ни не траеха повече от минута. Започнах да се изнервям и пожелах да се прибирам. Той дойде да ме изпрати. По пътя не обелихме почти дума. Той само повтаряше:
- Аре бе дете,кажи нещо,стига си мълчала!
А аз в отговор захващах тема,която приключваше почти веднага. Не знех за какво да говорим. За пръв път от толкова време нямахме какво да си кажем ... Необичайно,нереално някак. Стигнахме пред входа, той ме прегърна силно, пожела ми лека нощ, каза ми после да му пиша и си тръгна. А аз останах заблеяна в него още няколко секунди. Качих се горе. Влязох в банята,заключих и се стропоклих на земята. Не можех да повярвам как за толкова малко време се бяхме разделечили толкова много. Не можех да повярвам колко исках да съм в прегръдките му. Желаех го и копнеех за него. Изревах всички сълзи,които имах и се измих. Легнах си, постоях около час на телефона си с надеждата, че ще ми пише,но не го направи.
На следващия ден отново обичайното. Вечерта той не звънна и не писа. Не ми направи силно впечатление и преди го е правел. Легнах отново разочарована.
Следващия ден мина по същия начин, по-следващия също. Вече започвах да се чудя, какво става,защо не звъни. Ставах нетърпелива. Изпитвах теутолима жажда за него. Писах му. Той отговори веднага. Разговорът не беше дълъг. Нищо особено,но се чувствах по-добре. Много по-добре.
Пишеше ми,пишех му и така в продължение на седмица,две,месец. Не се виждахме. Не го виждах. Липсваше ми. Чатовете ни не ми бяха достатъчни. Плачех. Падах. Ставах. Измивах се и продължавах. "Не е болка за умиране." биха казали всички. За мен беше. Исках да го видя. Тоест исках да го виждам всеки ден, вечерите да заспивам в прегръдките му. Исках да съм с него завинаги. Да бъде мой. Да бъда негова. Не че не бях,просто той не го знаеше. А трябваше...Той бе единственото,което исках да виждам. Той беше моят свят.
