Скъпа Катерина (временно спряна)

Глава 26 "Попитай го, Кати!"

-Мисли ли вече за име?-нежния глас в слушалката до ухото ми ме разсея от полуголият Том Харди пред мен. Филмът беше убиец, а аз само си мечтаех да мога да се докопам до него на живо. Прокашлях се, опитвайки се да си спомня за какво, по дяволите, говорехме преди секунди.-Кати?-повтори Нана, а аз се препотих.- Слушаш ли ме въобще?
- Аз..да.. просто малко се..
- Попитах те мислиш ли за име вече?-отдъхнах си.
-За бебето?
-Не! За котката ти! Поредната от десетките, които ще имаш ако не се омъжиш преди коремът ти да се е пръкнал като на преяла жаба.
-Нана!-изписках.
-Какво?
-Не сме в деветнадесети век, наясно си с това нали. Мога да родя бебе без да се налага да съм омъжена.-оплаках се, цялата почервеняла.
Мога да родя бебе без дори да имам мъж до себе си. Точно така и забременях, по дяволите.
-Когато се запознах с дядо ти, не му позволих да ме хване за ръката, докато не ме поиска от баща ми.- врътнах очи, като се радвах че не е тук да ме смъмри. Бях й споделила, че с Хари сме се сближили, но така и не й разясних точно колко.
-Този мъж е наясно, че носиш детето му и ако намеренията му към теб са сериозни, то трябва да забърза малко процедурата с пръстена.
-Нана, аз не искам да се омъжвам за него!- контрирах я, като се облегнах назад в креслото си. -Почти не се познаваме.
-Но е успял да ти надуе корема.-Да, тя не беше наясно и с начина, по който се бяхме запознали.-Трябва да поеме отговорност.
-Някой чука на вратата, трябва да затварям.-побързах да се отърва от нея.
-Наясно съм, че ме...-затворих й преди да е успяла да довърши.
Изправих се и се насочих към кухнята. Трябваше да хапна нещо. Бях се прибрала от работа преди три часа, а все още дори не се бях и изкъпала. Хари беше в Манчестър на някаква фотосесия и нямаше да се видим докато не се върнеше в Петък, така че можех да си позволя да бъда малко миризлива и небръсната.
-Какво правиш?- гласът на сестра ми накара косъмчетата по гърба ми да настръхнат.
-Възнамерявам да хапна.- отговорих й без да се обръщам. Отворих хладилника и се заех да търся нещо, което ще ми хареса.
-Имам новина за теб.-вече привлече вниманието ми. Обърнах се към нея с вдигнати вежди. Беше се настанила зад кухненския остров пред мен.- Утре се изнасям.
Голяма топка се настани в гърдите ми, затруднявайки дишането ми. Тя се изнасяше. Това беше добре.
-Добре. Радвам се, че си стъпваш на краката.
-Не, радваш се, че се отърваваш от мен.- поправи ме тя.
-Ако имаш нужда от помощ...
-Със сигурност няма да се обърна към теб.- прекъсна ме. Изражението на лицето й беше сурово, пълно с отвращение. Към мен.
Въздъхнах уморено. Стела ми беше сестра. Отношенията ни бяха ужасни и за това имахме вина единствено и само ние. И двете.
-Стела, наистина не ми се иска нещата между нас да са толкова...-опитвах си да намеря точната дума.-сложни.
-Няма нищо сложно в отношенията ни. Всичко е ясно и просто. - положи дланите на кухненския плот и се наведе напред.- Ясно и просто ти си кучка, която получава каквото желае. Винаги. Без дори да се трудиш или опитваш, или да страдаш за това.
-Не е така.-вдигнах ръка пред себе си и понечих да се приближа към сестра си. Тя ме спря и замръзнах на място.
-Имаш страхотна работа. Кой, мамка му, се издига от долнопробна сервитьорка в шибан управител на огромна сладкарница. -топката в гърдите ми се покачи в гърлото.Опитах се да преглътна обидата й- дори и като сервитьорка, професията ми никога не е била долнопробна.-Имаш мъж, за който хиляди биха убили. Съвсем скоро ще станеш майка- имаш ли си на представа колко жени бленуват за това.- Да, имах си представа. Аз бях една от тези жени до преди няколко месеца.
-Нищо от това не ми се е получило без усилията ми, Стела. Живота ми не е толкова лесен и блестящ, колко...
-Млъкни, мамка ти!- изкрещя в лицето ми, а аз се свих още повече в себе си.
-Какво въобще разбираш ти от труден живот?-ръцете й бяха стиснати в юмруци. Не ме беше страх. Тя нямаше да ме нарани. Беше просто огорчена и имаше нужда да излее мазнотията, задръстила душата й. Разбирах я. Наистина. Животът й беше труден и несправедлив, но не моя беше вината за това. - Животът ми пропадна, когато бях петнайсетгодишна, загубих момчето на живота си, заедно с детето, което носех. Те умряха. Всеки ден заспивам с желанието да бях умряла с тях, а ти имаш наглостта да ми казваш, че животът ти не е лесен?- гласът й се прекършваше малко по малко.
-Наясно съм...
-Винаги си обръщала всичко срещу мен. Винаги ти си била жертвата. Винаги...- по челото й изпъкваха вени от насъбралите се гняв и жлъч.-Винаги...- откъсна очи от мен и ги насочи към тавана.
-Винаги съм те подкрепяла. От както загуби...От както преживя трагедията и започна да...-въздъхнах, опитвайки се да прогоня надигащите се сълзи.-Започна да се дрогираш и аз се опитвах да те разбера. Наистина. Но колкото и да се опитвах ти просто... не ме искаше, Стела. Единствено ме използваше.
-Защото си го заслужаваше? Все още го заслужаваш.-продължаваше да крещи.- Спри да се правиш на толкова добра. Завиждаше ми за Джони и детето ми и затова те умряха.- задавих се с глътката си въздух. Тя...тя...не можеше...
Стела не можеше да говори така. Това бяха...лъжи.
-Завиждаше на това колко съм умна и успя да ме завлечеш. Завиждаше на популярността и успеха ми и успя да ме тласнеш към провала.- стоях пред сестра си и не знаех какво да кажа. Не можех да върна способността си да говоря.Кок можеше да ме обвинява за трудностите си? Какво общо имах аз със смъртта на Джони, със зависимостта й?- Обясни ми, защо след като в момента аз толкова много завиждам за бебето ти... защо то не умира, Катерина?