Listen to your heart

"Винаги когато го видя започвам да се чувствам не на място, като натрапница"

Алармата ми зазвъня и аз стиснах очи неискайки да стана. После си спомних, че днес съм на актьорско и ше се видя с Даниел. На устните ми разцъфна щастлива усмивка и аз разтърках с ръце очите си, напълно събуждайки се. Станах и отидох в банята за редовния топъл душ. След като се изкъпах и си измих зъбите отидох до гардероба. Погледнах навън и видях, че грее слънце. "Още по-добре" - помислих си. Извадих един чорапогашник и сложих над него къси дънкови панталонки. Нагоре облякох любимият си бледо зелен потник и карираната в зелено риза. Сложих си малко спирала и черен молив и погледнах часовника. За малко да получа сърдечен удар. Закаснявах и то много. Очевидно днес не ми се полагаше сутришно бягане до училище. Затова когато излезнах си сложих каската и запалих мотора си. Дадох гас и 7:29 бях пред училище. Закопчах мотора с предпазителя против крадци и се затичах нагоре към класната стая. Тогава пред мен също така затичан се появи онова момче. Той беше рус и намръщен. Знаех името му, но не защото се бяхме запознали или говорили някога, а просто защото всеки го познаваше. Джейсън. Той беше примадоната в училище, най-големият феймъс. С две думи ако искаш да имаш някакво място в това училище трябваше да си от приближените му. Всички момичета му се лепят и искат да са с него, но той не се съгласява. На никоя. Пита ги култовият си въпрос и когато те отговорят си тръгва. "Кога си родена" - пита ги той и те казват всевъзможни дати, а той все си тръгва. Винаги когато го видя започвам да се чувствам не на място, като натрапница. И този път не направи изключение, от момента, в който го видях започнах да се чувствам неловко. Усетих топлина по лицето си и предположих, че съм се изчервила. "Та той дори не те е погледнал, Анджелина! Я се стягай и отивай в час." - скарах си се наум. Наведох глава и медено кафявата ми коса закри лицето ми, докато минавах покрай него, така че той едва ли ме видя. Докато не се махнах от него странното чувство не изчезна. Отворих вратата на кабинет 24 и видях, че госпожата по литература е вече вътре. Въздъхнах и си казах номерът, за да ми напише закъснението. След това седнах до Катето и тя ми се намръщи:

- Обеща на класната, че няма да закасняваш повече. Внимавай, защото ще ти напишат наказание от натрупани хиляда и едно закаснения. - тя използваше загрижения си и наставнически глас. Ухилих се.

- Не се притеснявай за мен, Кате. От друга страна на теб ти препоръчвам да слушаш в часовете по литература, защото помниш какво каза класната за тия тройки дето... - тя ме сръчка яко и аз се засмях тихо. Бях и го върнала.

- Катерина Кръстева и Анджела Дийн може би искате забележка или пък часът ми ви е под нивото и ще предпочетете директно да си тръгнете. - попита госпожата като вдигна едната си вежда нагоре.

- Не, госпожо. - казахме в един глас клатейки глава.

- Добре. И така... - започна да говори госпожата.

°°°

Часовете най-после свършиха и аз излезнах от кабинета по химия. Теъгнах към залата, където щяхме да имаме актьорско. Замислих се за Даниел. В началото бяхме само приятели, но в този момент определено го чувствах като нещо повече. След още няколко преки с мотора стигнах до мястото за нула време. Закопчах мотора и влезнах вътре и видях, че вече почти всички са там. В момента, в който влезнах вътре всички млъкнаха и ме зяпнах. Някои момичета започнаха да се хихикат. Почувствах се неловко. Какво не беше наред? Да не се бях оцапала или нещо? В този миг от отсрещната врата влезна Даниел с букет рози в ръка и се приближи към мен.

***

Моля коментирайте, за да знам дали да пиша по-нататък...