IX. БАЙ ГАНЬО В РУСИЯ
- Дравичката, господа, тъй хубаво разказва, че след него е трудно да ви задоволя с някой разказ. А пък право да ви кажа и аз зная някои работи за бай Ганя - обади се Васил. - От Москва, от Петербург!
- Я начевай по-скоро, стига си го усуквал! - отвърна му Дравичката.
- Думата "усуквал" не ми се вижда извънредно поетическа - пошегува се Мато.
- Мълчете бе, господа. Василе! Хайде бе, гълъбче, начевай!
- По пътя към Петербург - почна Васил - спряхме на станцията във Вилно. Пътувахме другарски двоица - бай Ганьо и аз. Влязохме в бюфета. Бай Ганьо поиска аз да почерпя, понеже из пътя съм пушил от неговия тютюн. Поръчах пиво и закуска. Съдържателят на бюфета се вслуша в нашия разговор, позна, види се, че съм българин, и ни попита по руски:
- Извинете, господа, мисля, че сте българи ?
Отговорихме му утвърдително.
- Не знаете ли господина Димитрова, студента?
- Аз не го познавам, ти познаваш ли го, бай Ганьо!
- Димитрова? Чакай... аха! Сещам се. Димитров, зная, познавам го. Едно отворено момче, зная го, как не!
- Не можете ли да ми кажете де е той сега? - попита гостилничарят.
- Той е сега в Цариград - отговори бай Ганьо, - подир една неделя ще се венчава там. Ударил келепира!
- Ка-ак!! - извика като гръмнат гостилничарят. - Ще се венча-ва ? Ами че той е венчан тука, господа!...
- Има хас. Гледай, ха, ха, ха! - изкикоти се от сърце бай Ганьо. Гостилничарят го изгледа зачудено.
- Ти не го знаеш него - продължи бай Ганьо, като се обърна към мене, - то е страшно отворено хлапе, туй, Димитров...
Гостилничарят ни разказа следующето: "Пристигна един ден, господа, с железницата господин Димитров с едно глухонямо 13-14-годишно момченце. Аз познавах Димитрова от една година по-рано; той живя в нашия град, залюби една мома, венчаха се и заминаха за Москва ли, за Петербург ли - не зная. Като дойде тази година с глухонямото момче, каза ми, че туй момче имало у вас, в България, брат чиновник или офицерин - не помня, - който щял да му отпуща по сто франка ежемесечно, за да живее в един от петербургските институти за глухонеми. Понеже господин Димитров заминуваше за някой друг град - така поне той ми каза, - то ме помоли да прибера у дома момченцето, да го храня, да го гледам до пристигането му. Той ме увери, че ще се завърне след десетина дни. Съгласих се аз, прибрах нещастното дете и го гледах като свое. Изминаха десетина дена, мина месец, минаха два, от Димитрова глас се не чува. Искам да узная нещо от детето - то глухонямо, горкото, не може да ми разправи. Па, гледам, разтъжи се онуй дете. Писах аз в Петербург, в Москва - никой не се обади. На третия месец, господа, момченцето изчезна. Питахме, дирихме, на полиция заявявахме, телеграми дадохме по няколко направления - няма, пропадна бедното дете. Какво стана това дете, и досега не зная. Нека господин Димитров му тегли греха, аз ще тегля 100 рубли загуба... Та вий казвате, че той щял да се венчава идущата неделя? Боже мой, как е възможно подобно нещо? Ради бога, господа, съобщете това на вашето началство, предупредете тази нещастна мома, с която ще се венчава..."
