Моята борба

1 глава

Здравейте. Казвам се Зара и съм едно 16 годишно момиче, болно от булимия и борещо се вече 3 години с това заболяване. Но нека не избързваме, защото все пак съм тук, за да разкажа своята история подробно. Ако търсите любов и така познатия щастлив край, е тогава май не сте за тук. Все пак приятно четене на всички и целувки!💋💋💋

Преди 3 години:
Поглеждам в огледалото и това което виждам е далече от представите ми за красиво. Изглеждам отвратително, не случайно те наричат свиня Зара, трябва да се стегнеш. Трябва да се промениш. Стига вече обиди, стига вече плач, стига! Стегни се, това е твоят момент за промяна!

Няколко месеца по-късно:
Леле, колко си отслабнала! Изглеждаш супер. Как успя, искам и аз!
Страхотно, постигнах целта си. Сега трябва само да я запазя. 

Сега:
Тъга, скръб, гняв, болка! Все емоции, които ме обземат всеки изминал ден в продължение на 3 години. Питате се защо? Много просто. Преди време си мислех, че след като успях да отслабна, всичко оттук нататък ще върви като по вода, но уви животът ми беше приготвил много повече препятствия.

Дойде началото на учебната година. Бях в 8 клас и тепърва започвах в ново училище и трябваше да уча в друг град. Бях на общежитие и дори не усетих как в период от 3/4 месеца от 64 стигнах заплашитилните 38 кг. Бях станала скелет. Макар че самата аз не се понасях, отказвах да се вслушам в думите на родителите ми, че трябва да започна да се храня, че трябва да кача кг и така нататък. Мразех идеята да се превърна в предишното си аз, което беше постоянно обиждано и използвано от другите за тяхна изгода. Тогава сякаш господ чу молитвите ми и заради положението с пандемията излязохме в онлайн обучение. Спомням си много ясно, че тези месеци (октомври, ноември, декември) бяха същински АД за мен. Бях стигнала до 33 кг и психически бях срината. Постоянно се карах с нашите, мразих ги, ненавиждах идеята, че те искат да ме превърнат в предишната Зара. Мразех всичко и всички. Бях като в един балон и отказвах да приема реалността. Отказвах да призная, че съм болна. И така всеки ден бяхме от доктор на доктор. Ендокринолог, психолог, психиатър, семеен терапевт, отделно всеки месец ходих да ми вземат кръв и то понякога съвсем сама, за да не ангажирам родителите си, които всеки ден бяха от сутрин до вечер на работа, а през почивните дни работеха допълнително, защото просто не можехме да се справим и финансово. Знаех каква тежест съм за тях и тук идва моментът, в който реших, че трябва да сложа край. Сещате ли се какъв край? Не, не край на болестта, а край на живота. Нагълтах се с всички хапчета, които пиех (антидепресанти, хормонални, които бяха три вида) в огромни количества и си легнах да спа, надявайки се че няма да се събудя, но за жалост не се получи така както исках. Събудих се, но как се събудих се питате? Бях като балон, подута и вдървена. Като станех ми се виеше свят и ми трябваше седмица да се възстановя. Тогава реших, че ще обърна палачинката.