Mission: Passion

Chapter 16: Mine

   Утре започвам работа в ,,Черешови устни". Мисълта да ходя на две работи, като едната от тях включва група перверзници да гледат задника ми, ме смущаваше. Ако нямах толкова силна психика наистина щях да полудея. Блейк ме подлага на мъчение, на което се надявам, че ще издържа. Ще направя всичко по силите си. Мислите за това колко ще бъде заето ежедневието ми оттук нататък не ме напуснаха докато почиствах коридора на втория етаж. Всеки от семейство Марона беше в стаята си и беше доста спокойно в къщата, когато не бяха наоколо. Смяната ми всеки момент трябваше да свърши и нямах търпение да се прибера и да заспя. От толкова много време не се наспивам, организмът ми се предаваше.

   Когато свърших с почистването на коридора слязох до стаята на персонала, за да взема коженото си яке и чантата. Всички се приготвяха за тръгване и в очите им се четеше умора. Сиси и Миранда вече си бяха легнали, а мен те първа ме очакваше път до апартамента, душ и чак след всичко щях да потъна в топлината на завивките на леглото. Всички си казахме чао и останалата част от персонала се насочи към паркинга на задния двор. Отново трябваше да се прибирам с такси, а толкова ги мразех. Тъкмо излизах от кухнята, когато Алесандро изкочи пред мен. Огледа ме от глава до пети преди да проговори.

– Смяната ти свърши, а? – попита той и мина покрай мен, за да си налее чаша с вода.

– Да. Сега, ако ме извиниш, отивам да си почивам. – обърнах се, за да изляза, но той с бързи крачки дойде до мен и хвана китката ми.

– Почини си добре, все пак утре си на работа. – намигна ми Алесандро и се усмихна.

– Как бих могла да забравя. – усмихнах се фалшиво и го подминах, отправяйки се към входната врата. Зад мен се чу издрънчаване на ключове и тихи стъпки. Обърнах се и видях Алесандро, който тъкмо обличаше сакото си. Повдигнах вежда.

– На къде?– попитах.

– Това, Виктория, беше доста излишен въпрос, предвид че те карам до у вас всяка вечер след работа. – отговори и отвори вратата, пускайки ме да мина първа. Аз се спрях и застанах на няколко сантиметра от него.

– Защо? – попитах тихо и той много добре знаеше точно какво имам предвид.

– Защото знам какво се случва на момичетата в този град, които скитат по улиците сами в този час на денонощието. – отговори сериозно. Сякаш видя следващия въпрос, изписан на лицето ми, затова довърши: – Пък и за какво ти е да даваш пари за такси, когато неустоимият ти шеф ти предлага да те закара?