Mission: Passion

Chapter 3: You are heartless

-Господи!- казах, останала без дъх. Това беше най- отвратителния кошмар от всички. Вече ми писна от тях! Не мога да се заспивам.

Погледнах часовника до леглото ми. Четири и тридесет и шест сутринта. Мамка му! Отново легнах и се завих през глава. Писна ми от шибаните ми кошмари, прецаканата ми психика и болното ми мислене. Понякога си мислех, че съм за лудницата. Сънувах най- отвратителните кошмари, включваха смъртта на майка ми, неспирното дрогиране след кончината й и куп други лайна. Но такъв кошмар като този не съм сънувала никога. Помня случката, помня я до болка и погнуса. Кошмарът сега представляваше най- гнусното и извратено нещо, което вторият съпруг на майка ми- Дейв Хегинс, бе правил, включващо мен- изнасили ме, когато бях на седемнадесет. Три месеца след рождения ми ден се случи това. Майка ми почина, когато бях в началото на шестнадесетте години. Онзи извратен тип беше пиян, а аз- сама вкъщи. След като майка почина го изгоних от у нас. Нямаше как да живея с него при положение, че ме бе удрял, обарвал и други гнусни неща. Майка ми- Наташа Спаркс- се омъжи за Дейв, когато бях на дванадесет. Та, когато си правех сандвич той връхлетя. Започнах да крещя и той дойде при мен. Огаси всичко, наби ми един юмрук в носа, толкова силен юмрук, та загубих съзнание за малко. Повлече ме по стълбите на малката къщата и ме завлече в стаята, която те с майка ползваха. Положи ме да легна, аз се събудих и му набих един с последните сили, които ми бяха останали. Заради големия му размер, той дори не помръдна и се засмя. Започнах да се съпротивлявам и да се опитвам да се измъкна, но това просто не беше възможно. Толкова силно стискаше китките ми, че и до сега имах белег на дясната китка. Това копеле е още в Ел Ей- родният ми град. На сутринта, когато се събудих, той бе изчезнал. Аз бях депресирана, изключила всякакви емоции. Не ходих на училище в продължение на пет месеца. Беше един отвратителен и гаден период, през който преминах.

Телефона ми извъня и ме изкара от мислите ми. Нямах нищо против, не исках да си мисля за Дейв. Обаждаше ми се Блейк. Натиснах зелената слушалка и чух гласа му.

-Какво има, шефе?- попитах го с насмешка. Мразеше да му казват ,,шефе", а аз изпитвах удоволствие да го дразня. И без това ме изпращаше на онази лайняна мисия, поне да му го върна.

Нещо се бе случило. Та то беше пет без двадесет. Кой звъни на работника си в пет без двадесет?