Angel/Ангел/

......

Отново същата безцветна стая. Отново същите четири стени. И отново той не помръдваше от леглото. Не защото не искаше, а защото не можеше. Искаше му се и още как, но бе невъзможно. Единственият начин бе операцията, но той се плашеше прекалено много.
Мълчанието ме убиваше. Всичко в този санаториум ме убиваше.
- Наистина трябва да опиташ...ако това е последния ни шанс оново да си на крака, трябва да опиташ.- не издържайх на напрежението и казах.
- Какъв е смисъла?-рече сухо, без да помръдва. Само устните му оформиха буквите- единственото движение в цялото му тяло, ако изключим мимиките на лицето и дишанто. - Няма никакъв смисъл Мери. И без това ми е писано да остана така завинаги. Парализиран.
- Ако се подложиш на глупавата операция, шансовете да се движиш отново, са големи.
- Щом е глупава защо ме караш да легна под ножа?
Ако можеше да движи ръцете си съм обедена, че щеше да ги е размахал във въздуха.
- Защото това е единствената алтернатива.- извиках.- Обичам те прекалено много за да позволя да те загубя. Егоистка съм. Искам да живееш.
- Какъв е смистла на живота, Мери? Раждаш се, съществуваш и после пак умираш. Няма смисъл. Моля те нека прекратим темата. Казах ти, че няма да стане.
Въздъхнах. Дори в това състояние ме кара да бъда най- добрата му приятелка. Отидох до леглото и го погледнах в кристално сините очи, които сега бяха изгубили цвета си. Може би наистина се бе предал. Не искаше да опитва. Всичко, което пробваше сякаш влошаваше състоянието му- химиотерапиите, лекарствата. Влошаваше се с всеки изминал ден.
- Обичам те. Ти си причината да опитвам всички тези глупости, но..
..операцията ме плаши.
Разбрах го. Кимнах.
Чу се силен тътен и светкавица проблясна на хоризонта. Задаваше се една от онези есенни бури, които помитаха всичко по пътя си. В една такава и той бе изгубил всичко. Преди тренираше, сега не можеше да мръдне...
- Трябва да тръгваш, Мери. Моля те.- изрече несигурно.
Целунах го по челото и се усмихнах вяло.
- Утре ще се върна. Обещавам.
- Винаги го правиш. Карай внимателно.- каза и се опита да се усмихне.

-°°°°°°°°°°°°°-
- Как е той?- попита доктора без да вдига поглед от бюрото си.
- Държи се, но продължава да отказва операцията. Не знам какво да правя.- признах си.
- Надявай се, че ще му дойде малко разум в главата. Надеждата е по-силна от страха.
Въздъхнах. Беше прав.
- Той се е отказал. Смята, че това е съдбата му. Да остане инвалид, парализиран.
- Ще се оправи.- доктора за първи път ме погледна.
В очите му си личеше съжаление. Не исках да ме гледат така, защото знам че ще рухна всеки момент. Опитвах се да съм силна и да му вдъхвам уверенст през всички тези дълги месеци, но останех ли сама със себе си давах воля на чувствата си. Липсват ми моментите, в които с него излизахме навън и се забавлявахме. Липсват ми моментите преди инцидента.
Силен тътен отново прекъсна мислите ми. От прозореца на санаториума се виждаше как вятъра брулеше дърветата. Приличаха на живи същества, размахали ръце във въздуха.
- По- добре ще е да тръгваш, докато все още можеш.- подкани ме докторът.
- Да. Е, ще се видим утре.- усмихнах се искерено.
- Карай внимателно, Мери.