gambling

"И втора беше тя..."

Всичко се случи толкова бързо, че понякога не мога да си повярвам, че ей така животът от мен изтръгна майка ми. Сутринта намерих безжизненото ѝ тяло на пода в банята с локва от кръв. Някои от капките се бяха стекли чак до прага и аз си вдигнах крака, не исках да стъпвам боса. Ала така си изцапах и ходилата. Приближих се до скъпата ми създателка, която толкова години се е мъчила като вещица на клада от XVII век и вече всяка нейна болка, страдание, отчаяние, което е изпитала ги няма. Изпариха се с душата ѝ. Няма да видя повече този мил поглед, нито пък усмивката ѝ, с която ме ободряваше.

Но дълбоко се лъжех. Нямаше да изпитвам празнина от липсата ѝ, тази жена не ми трябваше. По шията си имаше следи от парче счупено огледало, с което аз я нарязах. Прекърших я и за секунди падна на колене пред мен. Опитваше се с пръстите си да притисне раната и кръвта да не изтича от тялото ѝ, но беше късно. По подобие на фонтан, енергията излизаше от врата ѝ и вече немощна да се движи, падна. Тогава се чу силно тупване на главата ѝ в плочките, чак се учудих как не ги е счупила. Едно време ги редеше толкова прецизно, не е викала майстор за помощ. Справяше се напълно сама с "реставрацията" на тази покъртителна баня с надеждата, че ще бъде по-добре. Ала каква е иронията само, самата тя увехна там, където прекарваше голяма част от времето си.

Случваше се понякога да се събудя, защото гърлото ми пресъхваше. Сякаш се задушавах от тази нужда и щом вървях по коридора за кухнята и останалите стаи, чувах хлипанията ѝ. Вероятно е стояла на земята с притиснат гръб към вратата и криеше лицето си. Не си слагаше често грим, но когато го правеше, спиралата ѝ се разтичаше и на сутринта имаше вид на изоставена на олтара булка. Питах я доста пъти на какво се дължи, но не получавах истината.

Обаче тези звуци от агония пожелах да ги чуя още веднъж, да бъдат в помещение, в което акустиката е повече от подходяща. Ехото на крясъците да кънти в моите, така и в нейните уши, докато се бори за живота си. Доста хора намират за интересно идеята, че преди човек да се спомине, той си припомня абсолютно всичко. Спомените се повтаряха като филм на лента и изпитваха огорчение, съжаляваха за множество постъпки. По тази причина и искат прошка от близките си все едно е Сирни Заговезни, но я няма халвата с конец. На нейно място имаше парчето от огледалото, което преди известно време намерих.

— К-какво правиш? Мила, пусни това долу, ще се порежеш — говореше майка ми, като се приближаваше към мен, за да го вземе. — Обещавам ти, повече няма да пия тези хапчета. Всичко ще си бъде като преди. Аз и ти, заедно. Щастливи. Не желаеше ли това от мен?

С всяка нова стъпка, която правеше, думите ѝ ставаха по-накъсани. Звучеше задъхана, поемаше си повече дълбоко въздух и мускулите ѝ се напрягаха. Аз не пуснах оръжието, по-скоро изчаквах още да се доближи и щом го направи, с треперещи ръце ме прегърна. Стоях неподвижно, не усетих тази майчина топлина, която всяко дете усеща при контакт с родителя си. Вместо това притокът ми за въздух намаляваше и всичко се размиваше. Цветовете в палитрата се смесваха, губех силата си. Но имах достатъчно, че да я довърша преди тя мен да е. Направих финалния удар отстъпих назад.

Не изпитах вина. Единствено писъците ѝ и отношението ми към тях доказваха апатията ми, която се замени с еуфория. Никога преди не се бях чувствала по такъв начин. Имах контрол над всичко и нищо, бях това, което нямах.