Дърво без корен

1

Питаш ме как се казвам... Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден — кажи-речи — сядам на тази  пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение — дай си боже — никога да не дохождаш! Да съм гладен и жаден — не! Ако ме гледаш отвънка — всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми — женена, живее си в село, детето й — здраво, мъжът й — председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му — докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми — ядене, креватът ми — креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа... Кажа ли — изнамират ме за луд. Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча:

— Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде — върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се", дето се вика... Нали?

— Няма — казва — да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? — Мене! Седи си, казва, в къщи! Гледай си кефа! 

И аз — в къщи. Какво да правя! Една къща — кон в нея да разиграваш, апартамент!... Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък... Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът — излъскан, хай си шавнал, хай си паднал!

— Разполагай се вътре! — казва ми сина. — Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли!

Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма синът и снахата от заран до вечер... Заран отидат, вечер се върнат и с връщането — залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава — „лека ти нощ!" „Лека нощ", „довиждане", „довиждане", „лека нощ" — с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. Хайде, докато беше детето им вкъщи — пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла — боже прости! — взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднаж. И да видиш ти за какво го прати! Да не научело от мен селски думи! Да си не разваляло езика, като му говоря селски. Да кажеш, че съм го учил на псувни? — Не! Изтървал съм една-едничка дума — „шибучка", „шибучица"! Тънка пръчка за шибане. Казваме й в село „шибучица", увива се и шиба. Давам я на внучето за кон и му казвам: