Здравейте, аз съм Ема. Живота ми се срина още когато бях на 9. Майка ми, висока и с руса коса жена, трябваше да се върне от работа след по-малко от 10 минути. Баща ми и аз стояхме в кухнята и си говорехме. Телефона на баща ми иззвъня и той стана за да вдигне. Единственото което успях да чуя от разговора им беше ''... Съжалявам Крис...'' . Не знам защо някой би съжалию баща ми, има си семейство и е щастлив. Когато го попитах какво става, той единствено въздъхна и седн тежко на стола. Погледна ме я сините ми очи и ми каза, че майла ми е на почивка на някакъв остров и няма да се прибере. Разбира се, аз се натъжих и заплаках. Тогава още не разбирах мръсната му лъжа. Минаха дни, седмици.. Почти месец без следа от майка ми. Баща ми се беше променил много в тези дни. Цялата къща смърдеше на алкохол и цигари. Той се беше заключил в стаята си и не излизаше. Тези времена бяха тежки за мен. Виждах го два пъти в месеца, а живехме под един покрив... След около още един месец, баща ми започна да излиза по- често, но не разговаряше за много с мен. Когато излезвше винаги го питах къде е мама, но той не се склоняваше и не ми отговаряше. Започвах да се тревожа. Въпреки, че бях само на 9, реших да се опитам да я намеря сама. Беше лесно защото баща ми си купуваше вестник ,"Times" винаги. Потърсих вестника от онази дата, 22 юни 1998. След около час търсене го намерих. На заглавната страница имаше снимка на банката на майка ми. Все още трудно четях, но успях да разбера, че е имало обир. Когато най- накрая прочетох статията на гърба на страницара имаше списък на пострадалите и жертвите. Между списъкът с пострадали я намеше, затова с огромно съжаление започнах да търся в другата. За нещастие я намерих точно там. Снимката която бяха сложили беше на майка ми заедно с мен и Лори, хамстерът ни. Изтичах в стаята на баща ми и със сълзи на очи и тъга открих, че той гледа албума от сватбата им. Доближих се до него. Той ми се извини, за дето го е криш от мен, и обеща да не я заменя с друга. Сълзи потекоха от очите му и аз го прегърнах. Сега вече знаех истината, и не му се сърдех..
..........................
17 години по- късно.
Седя на леглото си и гледам снимката от вестника. Днес бяха изминали 17 години от онази трагедия. Не можех да свикна все още, че нямам майка, колкото и добре да знаех, че баща ми е до мен. Станах от леглото оставяйки рамката със снимката и отивайки до тоалетката си. Вгледах се в себе си. Рижавата ми коса в цвят "Ginger'' ми напомняше за майка ми. Сините ми очи лъщяха като морските вълни, а аз техният бог се взирах в тях... Колкото и много да обичах баща си знаех, че няма да я забравя. Сложих колието което тя ми беше подарила отдавна... Отидох до гардероба и взех една бяла дантелена рокля и едни боти Jeffrey Campbell. Щях да излизам с Тейлър, най- добрата ми приятелка с която се познавам от дете. Щяхме да се чакаме в Starbucks чак след час, но понеже нямах какво да правя тръгнах бавно ръй като беше на три пресечки. Улицата беше тиха, прахоляка от колите се издигаше нагоре и знаех, че ще завали скоро, защото беше облачно.
