Memories never die

Част 1- *It wiil be a long school year*

*Ретроспекция*
23.09.2009
Беше топъл септемврийски ден. Слънцето едва се показваше през прозореца в къщата на семейство Хоран, а малкият, тогава 16 годишен Найл, вече се беше събудил.

-Защо тук училището почва толкова рано?-измрънка отегчено русото момче под меките бели завивки.

-Стига си преигравал.Вече не си в Ирландия.-чу се строг глас от долния етаж на малката къща.

-Ъгх.-измрънка момчето и най-сетне се измъкна от топлото легло. Взе си душ, облече си обичайният тоалет: черни накъсани дънки и черна тениска. За жалост майка му не хареса това.

-Найл, какво си мислиш че правиш момченце?Отиваш на училище забога!Веднага си облечи униформата!

-Вече никой не ходи с униформа, майко! - оплака се Найл
-Няма смисъл да спориш с мен, нали знаеш?-майка му се усмихна, докато синеокият красавец обличаше същият цвят панталон и бяла риза.
След като вече беше прилично облечен, Найл взе раницата си, каза чао на майка си и излезе от малката бяла къща. Вървеше спокойно десет минути, докато не стигна голямата сграда в центъра на града, новото му училище. Там където най-вероятно щеше да добие популярност, да стане капитан на футболния отбор и да намери момичето на мечтите си.

-Ауч!- за миг русокосото момче падна на земята
-Внимавай къде вървиш!Недодялън зубър! Кой носи униформа?!- засмя се момчето, блъснало Найл-къдрокос красавец, с изумрудено зелени очи, висок и привлекателен, с лек аромат на мента, чието име беше Хари.

Найл се смръщи. Винаги се получаваше така. Винаги го обиждаха. Момчето си зададе въпрос- С какво толкова е по-различен от другите?

-Може би с характер?-чу се мек и нежен глас, отговарящ на въпроса в главата му. Пред него стоеше момиче. Беше изключително красива. Имаше кестенява вълниста коса, кристално сини очи, и невероятно чаровна усмивка.

-Съ-жалявам.На глас ли го казах?-Заекна Найл от притеснение. Момичето му помогна да се изправи.

-Иначе нямаше да те чуя.-Тя се засмя и усмивката и стана още по-красива

-Маделин! Защо забога говориш с този?Качвай се в колата!-Изкрещя красивият къдрокоско и се качи в черният си Мерцедес, чакайки хубавото момиче.
-Аз ще тръгвам..ъм..

-Найл.-Синеочкото и отговори бързо.

-Маделин.-тя се усмихна.-Много се извинявам за това преди малко. Просто Хари е идиот. Не му обръщай внимание. -Тя рязко се обърна. Косата и се разпиля от вятъра, а сините и очи пробляснаха. Долови се аромат на ванилия.

-Да..чао Маделин.-Отвърна Найл, но твърде късно. Колата вече беше тръгнала.

-Звънецът би.Ай да си тръгваме от тоя!-Каза едно момиче, което толкова много приличаше на Маделин.Може би бяха близначки.Имаше същата коса, но някак си не така красива,същите очи, но не така блестящи,същото изражение, но не така чаровно.

Почти всички се запътиха към сградата. Някои си тръгнаха, което беше много странно , защото часовете започваха. Найл последва другите за да открие стаята си. Всички вървяха в различни посоки. За щастие на вратите имаше табелки.Момчето извади програмата си.Първият му час беше Английски. То влезе в стая 11 и седна на един свободен чин в дъното на стаята.Часът започна. Русокосият младеж слушаше с интерес когато Хари, Маделин, "близначката ѝ" и още няколко момчета влязоха в стаята.Седнаха отгоре на свободните чиновете и си качиха краката.Само Маделин поздрави учителят, извини се за закъснението, и си седна на мястото. Часът продължи в подмятане на бележки и хартийки от чина на Хари до чина на Маделин и обратно.Тази, която приличаше на Маделин седеше пред Найл и се правеше че пише.След като звънецът би и учителят излезе Хари блъсна последния чин на земята, наплю го и излезе от стаята.Маделин излезе от сградата, запали си цигара и погледна към прозореца където стоеше Найл.
*Край на ретроспекцията*
     -Наистина ли е била толкова красива!?-попита с интерес Ария.
     -Да, Ари, тя беше...-Започна да обяснява младият баша но така и не успя да довърши
     - А наистина ли си станал капитан на футболния отбор още първия ден?-попита любопитното дете.
     -Да, също така...
     -И наистина си имал толкова добри приятели!
      -Да, Ари.-отговори притеснено Найл. - Бях популярен. Сега е късно Ари, време е да си лягаш. -довърши той и стана от леглото на малкото дете.
     -Но ти обеща да ми разкажеш!-проплака момиченцето и продължи да прави сладката кучешка муцунка
     -Утре пак, принцесо, само ако си легнеш сега. -Отвърна Найл. Момиченцето бързо затвори очи и се онесе. Бащата се върна в стаята си и той така бързо заспа както дъщеря си. Само че Ари сънуваше популярният си баща, докато в мислите на Найл имаше само и единствено верният спомен от миналото.