Събудих се в някаква капсула. През стъклото пред мен виждах десетина командоси с плазмени автомати, насочени към мен. Незнайно защо бях вързан, плюс това имах абокати в ръцете - там, където е вената, от вътрешната страна на лакътя. Не помнех нито как съм се озовал тук, нито кога. Нищо, свързано с миналото ми, включително и името си. Докато търсех за изход с очи, прозвуча заглъхнал метален глас в огромната стая:
- Експеримент Зет-Екс е в ход. Пускаме химичната комбинация. - и усетих как нещо потече в тръбичките. А когато нахлу в кръвоносната ми система, болката от химията ме принуди да затворя очи, крещейки. Няколко секунди по-късно, или минути - не знам точно, понеже болката бе огромна - капсулата се взриви. Отломките отнесоха доста от пехотинците. Излязох от клетката, в която ме държаха - сега трябваше да действам светкавично - и се спуснах като бясно куче върху останалите прави пехотинци. Приклекнах, очаквайки изстрели, и ударих първия ми попаднал човек. Идеята беше да го ударя в корема, за да го обездвижа временно, вземайки оръжието му. Но, за жалост или по-скоро щастие, не се получи точно така. Юмрукът ми излезе през гърба му, окървавен, но светещ в яркозелено. Стреснах се, залитнах и сложих длан на пода. Мигом около и над мен се образува защитна преграда, която беше с форма на купол и отразяваше изстрелите. Точно така - отразяваше, понеже те отскачаха по същата траектория, по която са стигнали до купола. Аз бях шокиран. Обаче шокът траеше няколко секунди. След като взех оръжието от трупа и се погрижих за останалите живи в залата, прозвуча отново металическия глас:
- Експеримент Зет-Екс е на свобода. Повтарям: експеримент Зет-Екс е на свобода. Светлината в хангара мигом се смени на червена от бяла и огромната врата на изхода се покри с още една врата. Разнесе се вой на сирена. Вратите бяха доста далеч, но въпреки това хукнах напред. Нещо край мен проблесна и се блъснах в тях, след което паднах на седалищните си мускули. Очаквах да заболи, но не усетих болка. Нещо не беше наред с мен. Станах и сложих длани на вратата отпред, но тя не помръдна. А и как ще помръдне - тежеше поне десет тона. Огледах се за място, където да се скрия - не намерих нищо обещаващо. Бях напрегнат, затова се изнервих лесно, което ме накара да ударя вратата. Учудващо, скъсаха се пантите и на двете, падайки назад. По виковете разбрах, че е паднала върху някого. Прикрих се в единия край на изхода с насочено оръжие - бях ограбил мъртъвците в залата за заряди и оръжия - докато го фокусирам и след внимателна проверка се прикрих в другия край. Нямаше никого. Червената светлина ме побъркваше, дразнеше ме до дъното на душата ми. Не знаех накъде да тръгна. Странен вътрешен глас ми подсказа: надясно. Реших да го послушам. Хукнах по коридора надясно, когато покрай мен прелетяха няколко плазмени заряда. Обърнах се и изстрелях половин пълнител. Бях нечовешки точен. Пробивах дупки в главите на поредния отряд, без дори да се старая. Способностите ми явно се увеличиха заради странния серум. Изведнъж чух зад мен:
