Теория за любовта от пръв поглед

1 глава (част 1)

18:56 часа. Изглежда, летищата са създадени само за мъчение, ако страдаш от клаустрофобия.
Не е виновна единствено мисълта за предстоящото пътуване - натъпкват те на седалките като сардини, след това те катапултират във въздуха в тясна метална тръба - допринасят и самият терминал, блъсканицата, непрекъснатото движение, неспирното замайващо жужене, суматохата и шумът, хаосът и дърдореното, и всичко това запечатано в самолета като някакъв чудовищен мравуняк.
Това е едно от многото неща, за които Хадли се старае да не мисли, докато чака безпомощно пред гишето за продажба на билети. Светлината отвън гасне, самолетът й вече е някъде над Атлантическия океан и тя усеща как нещо в нея се процежда навън, също като въздух от издишащ балон. От една страна, това е предстоящия полет, от друга - самото летище, но преди всичко - преди всичко - увереността, че ще закъснее за сватбата, на която дори нямаше желание да присъства. От този незначителен каприз на съдбата й се доплаква.
Земните стюардеси, скупчели се в противоположния край на гишетата, я наблюдават намръщено и не крият нетърпението си. На екрана зад тях вече е обявен следващият полет от ,,Джей Еф Кей" за ,,Хийтроу", който е след почти три часа, и скоро се разбира, че Хадли е единствената пречка между тях и края на смяната им.
- Много се извинявам, госпожице - заявява едната, неспособна да прикрие нетърпението и досадата в гласа си. - Нищо не можем да направим, освен да ви качим на следващия полет.
Хадли кимва недоволно. През последните седмици тайно мечтаеше да се случи нещо подобно, макар да бе готова да си признае, че сценариите й бяха значително по-драматични: повсеместна стачка на летищните служители; нечувана градушка; вълна от грип, дори шарка, все нещо, което нямаше да позволи полетът да се осъществи. Все чудесни причини да изпусне момента как баща й се изправя пред олтара, за да се ожени за напълно непозната.
Да закъснееш обаче четири минути за полета изглежда твърде удобно и дори малко подозрително, затова Хадли съвсем не е сигурна, че родителите й - и двамата - ще разберат, че вината изобщо не е нейна. Всъщност тя подозираше, че тази работа като нищо ще влезе в краткия списък от неща, за които те бяха единодушни.
Нали тя даде идеята да пропусне вечерята-репетиция и да пристигне в Лондон сутринта, непосредствено преди самата церемония. Хадли не се беше виждала с баща си малко повече от година и не беше сигурна дали ще понесе да остане в една стая с безкрайно важните хора в живота му - приятели и колеги, малкият свят, който той си беше създал, който се намираше от другата страна на океана - докато те пиеха за негово здраве и щастие, за новото начало в живота му. Ако зависеше от нея, тя дори нямаше да отиде на сватбата, но се оказа, че въпросът не подлежи на обсъждане.
- Той все още е твой баща - не спря да натяква майка й, сякаш Хадли щеше да забрави. - Ако не отидеш, по-късно ще съжаляваш. Знам, че ти е трудно да си го представиш, когато си на седемнайсет, но можеш да ми вярваш, че един ден наистина ще съжаляваш.
Тя обаче изобщо не е сигурна.
Нетърпеливата земна стюардеса сега барабани по клавиатурата, без да крие ожесточението си, тракаусилено и дъвчи дъвка.
-Имате късмет - отсича тя и всига демонстративно ръка. - Ще ви кача в десет и двайсет и четири. Място 18А, до илюминатора.
Хадли изпитва страх да зададе следващия въпрос, но се стяга.
-В колко пристига?
-В девет и петдесет и четири - уточнява жената. - Утре сутринта.
Момичето си представя изящно изписана покана в цвят слонова кост, която стои подпряна на тоалетката вече цял месец. Церемонията ще започне утре в дванайсет на обяд, което означаваше, че ако всичко върви по график - и полетът, и митническата проверка, и таксито, и трафикът, ще пристигне тъкмо навреме. По-точно казано, в последната минутка.