Миризмата беше отвратителна. Борис ми беше подал кърпа. Сложих я до устата си и можех да дишам. Той беше с го увил като шал и аз направи същото. Двамата потеглихме да търсим ценните магнитни вълни. Времето минаваше. Пътя който извървяхме вече нямаше мярка. Въздухът ставаше по-наситен. Усещах жажда. Пред мене се появи езеро. Жаждата ме водеше към него. Шепите ми се насочиха към мечтаната вода и Борис ми ме спря. Каза ми, че това е вода, но не го послушах. Мозъкът ми игнорираше всеки външен знак, той желаеше само водата. Грабнах от течността. Ледено усещане обхвана ръката ми и тя се изпари. Отчаяността ме обхвана. Седнах на земята и наведох глава. Беше ми омръзнало. Душата ми умираше със всяка секунда. Желанието ми за живот угасна. Борис ме потупа по гърба и ми даде шише с вода.
- Вземи го, личи си, че си по-жадна от мене.
Това беше най-освежаващата вода, сякаш пиех от божествения букла. Почувствах се като нов човек и му благодарих. Той извади компаса от джоба си и тръгнахме по пътя на невидимите магнитни линии. Часовете минаваха. Вече умората ни гонеше. Намерихме място, където да си отпочинем. Борис извади от чантата си буркан с таратор. Поиска бутилката, която ми беше дал и преля половината от супата.
- Изпий го, това ще ни хидратира и нахрани. -бях учудена от къде има тези гозби. Едва ли той ги е сготвил.
- Защо имаш толкова храна в чантата.
- Бях на гости при баба ми и тя ми ги даде. Постоянно ми дава храна, някой път твърде много.
- И моята баба ми даваше храна, но само когато учех, защото училището ми беше в града
- А ти за какво учиш.
- Аз бях в средно училище без професия, за висше мислех да уча като археолог, но не станаха нещата. Предполагам, че ти учиш за астрономия. Нали?
- Ами да. Вече съм първи курс и не се оплаквам от избора си.
И продължихме да си приказваме няколко часа. И двамата бяхме изморени. Казах му, да поспи и двамата си легнахме. За щастие той имаше два спални чувала. Влязох в топлия чувал и заспах. По едно време се събудих. Погледнах към Борис. Той спеше, но ми изглеждаше някак странно. Въпреки, че беше тъмно. Той излъчваше силна светлина. Исках да го видя дали е добре, но когато станах бях минала през чувала. Обърнах се и видях тялото ми да спи спокойно. Стреснах се и отстъпих назад. Земята за миг се отдалече от мене. С крака не усещах почва и осъзнах се съм на стотици метри от нея. Много се страхувах. Единствено мислех как да се прибера. Малка точица светна изникна в небето. Тази точица я чувствах позната. Любопитството не ме остави. Много желаех да видя каква е и започнах да летя към нея. Бях все по-близо и по-близо, вече виждах син оттенък. Пред мене се появи най-красивата синя планета, Земята. Красиви пейзажи се повявах пред погледа ми. Пирамидите в Египет и тяхната старина, разказваща за хилядолетия. Огромните ръкави на Амазонка, криеща безбройно разнообразие от живот. Хиляди хора със свои традиции и обичай. Красотите които видях бяха безброй. Желаех да гледам завинаги в синьото и пълно с живот кълбо, но имаше човек който имаше семейство и приятели далеч от него. Пътят на обратно ми беше неизвестен. Мислех за Борис и това как да го измъкна. Изведнъж започнах да се движа към планетата на момчето. Вече бях на двадесет метра от земята. Тялото ми седеше, сякаш не съм излизала от него. Сместих се с тялото си и се събудих. Всичко беше нормално. Борис беше станал. Обясних му какво ми се случи. Личеше си от лицето му, че нямаше идея какво е това.
- Да не си сънувала?
- Това беше твърде истинско за сън.
Вече нямаше смисъл да седим и потеглихме. Към нас приближаваше буря, но компасът сочеше към нея. Нямахме избор и тръгнахме към право към облаците. Дълго се лутахме в нея. Огромни светкавици се удряха до мен. Шумът от гръм зачести. Огромен връх се показа пред нас. От него изригваше лава и пепел. Силата му беше огромна. Най-малкото изригване можеше да изпепели цял град. Магнитчето на компаса сочеше към върха му. Пепелта ни заобикаляше от всички страна, но мехурът около мене ме предпазваше. Горещината превземаше тялото ми. Реки от лава се стичаха край мене. Ръбовете на лавената река се топяха. С всяка стъпка губех малко материал от обувките си. Върхът се виждаше. Пепелта стана толкова гъста, че не можех да видя ръцете си. Борис ме упътваше по гъстата пепел с гласа си. Постоянно ме питаше дали идвам. Вече бяхме на върха. Компасът се завъртя. С още няколко стъпки стигнах върха. Вулканът изхвърляше повече и повече пепел. Тя пробиваше мехура и влизаше в дробовете ми. От топлината щяха скоро да откажат. Не можех да видя Борис, дали е жив или не. Тялото едва се държеше. Всичко стана черно. Нямаше и шепа светлина. Шепот от черния хоризонт се чу.
- Използвай любовта в душата си -звучеше човешки, но не го виждах. Реших че халюцинация. – не се страхувай, аз съм като тебе
- Кой си ти тогава?
- Аз съм човек, но от далече.
- Как да се върна у дома? Моля те помогни ми.
- Аз не мога да се меся, ти избираш своя път.
Гласът изчезна. Събудих се и вулканът беше спрял да бълва от отровата си. Борис беше в безсъзнание. Огромен прилив на енергия ме обзе. Тяло ми вибрираше с огромна сила. Сърцето ми биеше бясно. Силна светлина идваше от всякъде. Слепотата обхвана очите ми. Арките от светлина се появиха пред очите. Вулканът беше нестабилен и избрах случайна нишка. Отворих си клепачите. Около мен имаше само лед. Дрехите ми се мокреха от разтопилата се вода под мене. Борис беше до мене и не помръдваше. Станах и го бутах да се събуди. С цяла сила се пробвах да го събудя, но не реагираше. Лицето му стана бледо като платно. Пулсът му беше слаб. Той ставаше все по-студен и по-студен. Не исках да умре заради мене. Трябваше да направя нещо, но не знаех нищо за човешкото тяло. Върху устните му имаше малко пепел. Логиката ми каза, че ако премахна някак пепелта от дробовете му, той може да се възстанови. Не му оставаше много, а аз не знаех, как да го върна в живота. Чантата му седеше на гърба и тя ми подсказа начин да го спася. Отворих я и изкарах магнита. Лека вълна енергия обзе тялото ми. Мисълта ми беше само за неговия живот. Клепачите вече бяха се затворили. Тъмнината ме гледаше от всички посоки. Тънка червена нишка, идваща от сърцето, отново се нави на кълбо. То ставаше по-голямо и по-голямо. Когато се нави, хванах кълбото и го разделих на две. Съвзех се и пред мене имаше огромно светещо кълбо. Малки нишки свързваха тялото ми и кълбото. Те бяха хиляди и разположени из цялото ми тяло. Кълбото се водеше от мисълта ми. Насочих го към тялото на Борис. Светлинната прежда се сля с тялото му. Цялата си сила я фокусирах да премахна пепелта. Не знаех как, но вярата ми казваше, че ще успея. Тялото на Борис засвети в невъобразимо силна светлина. Той вече се губеше в светлината. Моите сили ставаха по-слаби. Стоенето на крака ми беше трудно. Мигновено светлината се въплъти на друго място. Оставяйки след себе се само пепелта. Борис беше на няколко метра от мене. Той лежеше, тялото му изглеждаше по-живо. Докоснах го и той стана светкавично. Погледът му показваше страх от нещо, не беше ясно от какво. Без предупреждение ме хвана за рамото:
- Всичко което каза за излизането от тялото и летенето и другите неща бяха верни. Нямам идея какво е това, но беше истинско като въздуха. Видях, как се пробваше да ме съживиш и другите неща. А, аз не знам какво е това, но беше реално…
- Успокой се, това е най-нормалното нещо до сега. Нека се фокусираме към прибирането.
- Права си, трябва да очакваме и неочакваното.
Трябваше да продължим. Земята беше далече, но я виждахме на небето. Знаехме, че скоро ще видим прекрасното синьо небе, ще помиришем красивите китки с цветя и ще усетим меката почва, на която се ражда живот.
