Почувствах студ, но ръката ми беше гореща. Под мене пипах нещо като сняг и си отворих очите. Около мене имаше километри лед. И чух някакъв глас.
- Коя си ти и къде сме - до тогава нямах идея, че беше възможно да пренасям и други хора. Нямах идея какво да му отговоря, аз самата не знаех къде съм. Бях хванала случайна струна.
- Някъде из космоса?
- Ти сериозна ли си, аз не виждам, как точно на мене...- продължи разгневено да вика.
Взе раницата си и седна. Започна нещо да мисли, понякога си търкаше лицето, отритваше парчета сняг, разтриваше си слепоочието, но постоянно гледаше в една точна, сякаш пробваше да разтопи снегът с лазерен поглед. Аз го гледа и се чудих как е толкова фокусиран, но отклоних поглед от него и видях огромна синя сфера. Покриваше почти целия небосвод. Беше Като земен ден и нощ едновременно. Погледнах момчето и го попитах.
- Това Нептун ли е?
- Да, това е Нептун и ние най-вероятно сме на Тритон
- Тоест сме на луна?
- Да!- той гледаше в земята и нищо не каза. Въпреки, че не му знаех името, ми беше много гузно. Заради мене той беше далече от близките си. Аз бях изживяла същото когато си помислих, че не можех да се върна.
- Много съжалявам, че си тука с мене чак тука и...
- Искам да знам каква беше светлината около тебе и как ме телепортира тук. -Започнах да му разказвам всичко. От сиянието небето. Енергията влизаща в мен. Как виждах някакви странни струни от небесата и виждах чрез тях местата от където идват. До Луната и как се прибрах. Пак се зачуди и започна да мисли. Отново фокусът му беше ястебски, сякаш не беше в този свят. Започна да рови в раницата си и ме попита.
- Как се казваш?
- Анастасия
- Приятно ми е, аз съм Борис -малко беше срамно да ме пита името и то в такава ситуация, но и беше логично, никой не знаеше колко дълго ще седим.
От раницата извади един магнит и фенерче. Направи две кули от снега и сложи на едната фенерчето, насочено да свети към магнита, който беше върху другата кула. Не знаех какво искаше да направи, но нямах никакви други идеи. Накара ме да застана пред магнита и поиска да направя нещото със светлината. Застанах и очаквах да усетя енергия в тялото ми, но нищо не стана. Насочих ръката си към магнита и се концертирах. Поех дълбоко въздух. Затворих си освободих се от всяка излишна мисъл. Бях в пълен покой. В съзнанието си виждах само тъмнина, но от нея се появи светлина. Ръката ми започна да се движи сама. Отворих шепата си. Тънка червена нишка излезе от гърдите ми. Насочи се към дланите и се оплети. Конецът се навиваше и стана малко кълбо. Спря да се намотава и почувствах болка в сърцето. С другата ръка пробвах да го скъсам. Когато го пипнах червеното беше паднало и имаше само светлина, цялата червена прежда се пръсна. Около мене имаше червени обвивки, като дъжд от рози. Кълбото беше се превърнал в огромен лъч сочещ нагоре. Дочух как някой ми викаше името. Съвзех се и си отворих очите. Имаше от арките светлина, която идваше от магнита. Борис гледаше странно към мене. Не помръдваше ,сякаш беше видял Медуза.
- Какво стана, нали това очакваше?-той не помръдна, все едно бяхме на километри.
- Виж ръката си. -погледнах и на дланта ми светеше, светлина продължаваше по ръката ми и стигаше до сърцето ми. Беше толкова силна че се виждаше и през дрехите
Момчето отиде до магнита и го махна. Светлините изчезнаха и мистериозната струна се премахна. Извика ме и изкара две кърпи. Почисти снега и ги сложи на земята. Каза ми да седна и пак се разрови. Този път изкара една баница и ми даде половината. Отхапах си. Бях усетила същия вкус, както баба ми я правеше. И той също ядеше и едновременно прибираше магнита и фенерчето в раницата.
- Разбрах как се телепортираш. Ти беше казала, че всеки път преди да осветиш светлината ти виждаше северно сияние. Когато има сияние то се появява от слънчеви бурии, които притискат магнитното поле на Земята. И ти чрез магнитното поле превръщаш някак си светлината в тези твой струни.- изкара от джоба си един компас.- Ще използваме този компас за да намерим магнитно поле на повърхността.
Изядохме баницата и потеглихме. Компасът водеше към тъмата част на чуждата луна. Зад мене слънцето изгряваше и ледени гейзери изригваха постоянно. Минаха два часа, въвряхме в ледената пустиня почти без почивка. Умората ме достигна и намалих крачките. Под мене усетих леко разклащане на земята. От земята изригна леден вулкан. Не можех да чувствам краката си и последното което чух беше от Борис, питайки ме „добре ли си“. Усещах студенина в цялото си тяло. Изправих се и момчето го нямаше. Обикалях навсякъде и не го открих. Нямах идея какво да правя. Тръгнах към тъмната страна на Тритон. Беше ужасно студено. Слънцето, което едва се виждаше, беше на път да залезе. Внимавах за земетресения. Изгубих мярка за време. Беше тъмнина от часове. Тялото ми се почувства по-топло. Усещах се по-лека. Казах си, че това е сън или не бях жива. Седнах на един камък и присвих колене. Зачудих се какво става с живота ми, дали ще се върна, дали бях мъртва, или щях завинаги да остана тук. Вибрации от земята преминаха през тялото ми. Знаех какво следва, изправих се и забягах с цяла сила. Зад мене чувах пукотът на пода. Парченца лед ме надминавах. От нищото се отлепих от земята. Бях в безтегловност. Погледнах нагоре и видях огромна планета насочена към мене. Ледената °тръпка се появи отново и около мене стана черно. Нещо меко бях усетила. Събудих се и видях Борис.
- Къде се беше изгубил, бях почти мъртва.
- И аз бях помислил така, но ти се събуди. Не знаеше кой съм аз. Попитах те как се озова тук и разказа същата история, но аз не бях в нея. Беше станало нощ и ти тръгна на някъде. Успях да те спра, ти започна да се дърпаш. Постоянно викаше, как трябва да стигнеш до някаква светлина. Земята започна да се клати и те молех да се махнем оттук, но ти не ме слушаше. Аз избягах настани, а ти седеше спокойно. Когато изригването свърши те прибрах в спалния чувал.
Нямах идея кое е другото момиче като мене. Мислех си дали това е някакво копие на мене, или Борис ме лъже. Вече до този момент, с тези събития, нищо странно не ме изумяваше.
- А ти имаш ли някакъв спомени след станалото с изригването.- обясних му всичко. За това, че бях сама. За странното затопляне през нощта. За надбягването с леда. И за загубата на гравитация, и голямата планета наближаваща към мене. Той беше объркан в началото. Но си събра мислите.- Според мен ти си била в друго измерение. Малко дълго за обяснение е, но когато си била замръзнала, твоите атоми са започнали да вибрират. Те са били и твоите атоми и тези на другото измерение. И когато сте се загрели сте си разменили измеренията.
Малко ми беше странно. Не разбрах какви са тези вибрации, но знаех, това беше различен свят. Там бях като непозната и нежелана. И за щастие това беше приключило. Следвахме компаса на къде сочеше. По едно време започна да се върти. Борис ми каза, да застана там. Звездите се приближаваха към мене. Станаха по силни от слънцето. Топлината им се усещаше. Повдигнах ръката си към и линията от светлина се появи. Лека топлина навлизаше в тялото ми. С всяка секунда ставаше по-силна. Нишките се появиха. Търсех земята, не я намирах. Попитах момчето какво да направя. Препоръча ми да избера най-близкия обект до нашата планета. Предупреди ме и да не избирам слънцето или газова планета. Той се доближи до мене и хванах една от струните. Виждах, как Борис усещаше същите неща. Сърцето ми щеше да се пръсне от огромната енергия и тялото ми изпадна в несвяст.
