Живяхме ние в едно малко село, на име Вратино, село Вратино . Там всички се знаехме и всички ни знаеха. При нас се правеха всякакви тържества, за всякакви традиции и празници. Даже може да се каже, че при нас се правеха най-хубаво, няма как да сбъркаш ако дойдеш тук и хапнеш от нашата местна манджа. Направена от всякакви меса, ама каквито се сетиш и с един много вкусен домашен бульон, ама пръстите да си изядеш.
Скоро даже наближаваше „националният" празник на нашето село, казва се Вратният празник. Това име идва от една много интересна история, но нека първо да кажем какво се прави на този празник и какво се пие, и какво се яде. Първо всички слагат по един шал и гривна, кой плетени, кой разплетени, важното е да е с шал на врата и гривна на китката. За пиене се пие кой каквото донесе, но най-вече вратината ракия, това е една ракия сигурно едно седемдесет градуса, сипва се в едни специални чаши, направени от нашият селски грънчар, даже се е случвало да се пие от тях още докато глината се стапя. За ядене се яде от нашият местен деликатес, а имено вратникът, той се прави от зеленчуци, малко пилешко, телешко и две много важни съставки без, които не може, а имено свински врат и сладко от тиква. Може да ви звучи странно, но наистина е много вкусно и трябва да го опитате.
В нашето село си имаме човек за всичко, грънчар, лекар, поп, врачки, ковачи, абе от всичко по малко. Няма кой да не знае кои са те, от всички най-известен е попа, той е един сравнително възрастен мъж с бяла брада и винаги носи една дълга черна роба и на врата кръст и, разбира се, шал и гривна. За толкова възрастен мъж работи много, даже е по-работен от всички в селото. Сутрин става преди изгрев, ходи на житото преди да падне катрана, от там към животните, после да изчисти църквата и иконите, да сготви, даже му остава време и да помогне на баба Света с нейната градина.
Баба Света е една много добра жена, на която мъжа почина миналата година от рак и от тогава си е сама, има трима сина и една дъщеря, ама и четиримата са по града, и идват при нея само за няколко дни през лятото. Веднъж реших да я попитам, не я ли е поне малко страх като е сама и то на тази възраст, а тя ми отговори, „Чедо, я не съм сама, ако ти ме виждаш сама това не е добре, Господ не си е тръгвал от мен и за секунда, аз даже и до теб го виждам сега. Как се усмихва и те гали, и ти се радва.". От тогава аз не виждам никой като сам човек, а винаги с Господ до него.
