Дъждовно

Тъжен ден е днес. Дъждовен. Мрачен. Излязох навън за цигара. Цигареният дим се издигаше бързо към козирката на къщата. Пуша. Дворът е празен, комшийският също. Чуваше се само ромоленето на дъжда и пролетното припяване на птичките някъде далеч. Април е. През главата ми минават хиляди мисли. Усещам нещо. Празно е, безнадеждно. Слънцето няма да се покаже. Мисля си за хората и защо сме тук. Защо живеем? Какъв е смисълът? Дърпам от цигарата и дробовете ми се изпълват със самота. Няма ги хората. Харесва ми така. Човек някак се открива в самотата, вижда сивотата на света и чува тишината около себе си. Да грешим. Затова сме тук. Тези, които се страхуват да сбъркат, те не живеят наистина. Зловещо е. Но така е истинско. Днешният ден има вкус като но онзи в сънищата ми. На мокър асфалт, на мъглявина, на смразяващ студ, на кални локви, на разбит път, на празно село, на носталгия, на спомени, на болката в гърдите и лекото гъделичкане в корема от нея, на копнеж, тръпка, любовен трепет и нежен поглед, тихи стъпки, тъга и пушек от комин. Любим човек. Жив съм, ако искам да сгреша. Но страхът ме спира. Защо е така?