Синът на Атейо

Ранният живот

Младежта на Джейк ме удари като куршум в сърцето - бурните емоции правеха лупинги в главата ми, заслепяваха ме, докато препусках и връщах времето двайсет години назад към онова време, в което нито знаех кой съм, нито нищо.

Едва помнех тази част от живота си. Сякаш някой беше заличил от паметта ми точно тези начални спомени, върху които се градеше по-нататъшният ми живот и като войн, и като ловец, и като Оло'ейктан. Единственото, което помнех беше, че бях роден през 2132 и, че периода до 2136 беше най-безгрижният, който съм имал.

                                                *     *      *
                                           
                                                   2135

Лежах в хамака, лекичко затворил малките си детски очи, унесено наблюдаващ красотата на Пандора и как малкият ми брат Арвок си играеше с малките дървени играчки, които бяха подредени в такава неразбория, че беше хаос да гледам, но на Арвок му беше забавно - личеше си по погледа. Беше прохладно, защото лежах край реката, а гигантският Келутрал се извисяваше зад мен като щит, като защитник от врагове.

До мен, освен Арвок, имаше още двама души. Единият беше изправен и на фона на слънцето, което го огряваше, виждах как държи тетивата на лъка си опъната. Тялото му беше стегнато като за битка. Оттук виждах как на коляното му имаше нещо, което не можех да различа.

До изправеният човек имаше женска, която правеше нещо, от което не разбирах. Зачудих ѝ се, защото на скута ѝ имаше нещо дървено, което издаваше тракащи звуци и беше малко дразнещо. Не беше малко дразнещо, беше ужасно дразнещо и главата ми се раздираше от звука, но поне тихият полъх на вятъра и приятното шумолкане на листата на Келутрал правеха тракането "по-поносимо".

- Ateyo te Rongloa Ikinolingwa'itan! - извика тя.

- Pe, Artsut?! Oe fmì tìreyn mifa swizaw! - и видях как баща ми свали лъка и се обърна към женската, която продължаваше да работи с "ужасното дървено приспособление". Като казвам оглушително, имам в предвид, наистина оглушително. Сякаш са те допряли до някой Palulukan, който не спира да реве и е на два метра от теб. За малко дете като мен това беше доста разсейващ звук, но на Арвок не му пречеше, а само си подхвърляше играчките насам-натам.

Атейо и Арцут си бърбореха доста оживено. Не можех да анализирам повечето от разговора, който се водеше, но и двамата бяха изплашени и шокирани. Поне аз така смятах.